— О! — Усмивката му на момента се проясни. — Разбирам.
— Не бих ви обсъждала с никого.
— Сигурен съм, че е било така.
— Но предишните ви секретарки… — намекна тя деликатно.
Хю потръпна. Естествено, Роза Васкес и Шарлът Хърст; и двете накрая бяха избухнали в сълзливи признания в любов и бяха съсипали два иначе чудесни костюма.
— Приказвали са за мен?
— За нищо друго не са приказвали. За вашата… всеотдайност към паметта на госпожа Монфърт. — Думите, които бяха използвали, бяха „вманиаченост“ и „болезнена“, но беше немислимо тя да ги повтори. — Разбирате ли, сър… Хю, отначало всички са се страхували от вас. Уволненията… съкращенията.
— Разбирам.
— Но след това, когато са ви опознали по-добре — видели са, че вземате присърце интересите на акционерите и на служителите и са започнали да ви харесват. Били са загрижени за вас. Не е изненадващо, че е имало какви ли не приказки.
— И каква е била присъдата?
— Че без работата си вие просто ще се сринете.
Хю отпи глътка вино и се замисли. Явно хората бяха по-наблюдателни, отколкото бе предполагал. Отлично съзнаваше, че това е доста точна преценка на характера му.
„Мейбъри“ и възраждането на фирмата, а после и възходът й към световно господство бяха същността на живота му. Харесваше му играта; беше като шахматна партия срещу многобройни опоненти — пазарите, установените марки, пресата, доставчиците. Спечелването й бе всичко.
А сега, когато бе на прага на сделката, която щеше да го дари с окончателната победа — бум! — само с няколко злоради думи на онзи дебелак всичко бе приключило.
— Може да е било вярно, някога — призна си той. — Но вече не. Жена ми не би искала подобно нещо.
— Ами вие?
Хю се замисли за Софи.
— Струва ми се, че има и други неща, заради които си струва да се живее. И които в крайна сметка са много по-важни от големите сделки. — Усмихна се широко. — Знаете ли какво осъзнавам сега, Елизабет?
Тя поклати глава.
— Че „Мейбъри“ е била просто една работа. А никоя работа не заслужава да се тормози човек.
Елизабет Пърси остана със зяпнала уста.
— Сигурен ли сте, че се чувствате добре?
— Никога не съм бил по-добре. — Гребна още малко от пюрето си. Беше свободен; напълно свободен. Изведнъж Монфърт изпита силна вълна на признателност. — Днес е прекрасен летен ден в Париж и мога да правя каквото си пожелая. Свърши ли, Елизабет? Мога ли да те изкуша с един пудинг? Имат ванилов кейк с крем от горчиви бадеми, който е направо фантастичен.
— Благодаря. С удоволствие — отвърна тя.
Все още не бе напълно сигурна за Хю. Може би безпокойството щеше да го връхлети по-късно. Преди малко го бяха уволнили, а той седеше и й се усмихваше, сякаш празнува рождения си ден.
— А после ще те закарам до летището и ще те изпратя у дома с първа класа.
— Много мило — отвърна Елизабет.
Беше прекрасен човек и толкова красив. Не можеше да вини другите момичета. Щеше да й липсва работата при него, но…
Елизабет сведе поглед към венчалната си халка и си спомни за своя сериозен и толкова предвидим Джак, след което се почувства като предателка.
Да, вероятно всичко бе за добро.
Тридесет и четвърта глава
— Ето, заповядайте, мадам.
Софи вдигна очи и забеляза Селин, която се усмихваше, докато поставяше поредната статия на бюрото й.
— От агенцията го изпратиха току-що.
Тя я прегледа набързо и кимна.
— Много добре.
Най-новата статия бе в нюйоркското списание „Уиминс уеър дейли“; поредното хвалебствено отразяване на новата гореща колекция; моделите в магазина им на Пето Авеню направо се разграбваха.
— Всеки ден има нови отзиви.
Софи кимна. Бе наела фирмата „Бъртън-Марсей“, истински титани в сферата на връзки с обществеността, за да се занимава с контактите на компанията с пресата. Услугите им струваха скъпо, но се справяха блестящо. Отзвукът от партито бе позаглъхнал, но те постоянно подклаждаха интереса на медиите и я бяха уверили, че добрите отзиви в печатните издания ще продължат поне до акционерното събрание.
— Това е чудесно, Селин.
Всъщност ентусиазмът й не бе особено голям. Беше заета, но дори и хаосът от последните дни — докато обсъждаше новите модели бижута, колкото можеха да изработят семейство Брант и техните помощници, докато се занимаваше с пресата, разговаряше с бизнес анализатори — всичко това не можеше да я отърси от шока, причинен от Джуди.
Е, не точно от Джуди, а от Пиер.
Джуди не бе важна. Тя бе само една огорчена бивша любовница. Софи бе твърдо решена да забрави за нея и просто никога повече да не се доверява толкова лесно на когото и да било.