— О, да, наричаш ме „скъпи“, но не можеш да понесеш мисълта сам да поема контрол над наследството си!
— Ти си на осемнайсет. През следващите три години трябва да завършиш образованието си. Само преди година все още бе в гимназията. Том, бъди разумен. После цял живот ще управляваш „Масо“.
— Баща ми никога не е искал това от теб. Той се грижеше ти да си стоиш у дома, майко, да си живееш добре.
— Всичко ще бъде наред, миличък.
— Не, няма — през сълзи отвърна той. — Заради теб!
Затвори й телефона. Прииска му се това да бе истински стар телефон, за да може здраво да тръшне слушалката. Натискането на малко червено копче сякаш нямаше същия ефект.
Томас стана от леглото и зърна отражението си в старото огледало над мивката. Очите му бяха силно зачервени, а носът — подпухнал. Обля го срам — приличаше на дете, за каквото го смяташе и майка му. Грабна една от меките кърпи с личния му монограм и отиде да се наплиска със студена вода, като се постара да диша дълбоко, докато най-сетне цветът на лицето му се възстанови.
Добре. Или поне по-добре. Не бе чак толкова невръстен. Отвори преносимия си компютър и изписа „Джема“. Това бе едно от момичетата му, по-сговорчива от Поли, леко скучновата, но точно това му трябваше сега. Нищо натоварващо, жена, която знае мястото си. Имаше нужда да докаже мъжествеността си и тя подхождаше идеално за целта. След Джема може би ще отиде до банката, да провери текущата си сметка. Да изтегли всичко, което има. Може би щеше да му стигне да наеме наистина добър адвокат, не като стария Фош, този двуличен мазник. Вероятно дори можеше да спре майка си в действията й.
Ако обичаше баща му толкова, колкото и той, не би постъпила така. Изпитваше срам, примесен с яд.
Но какво пък, тя не бе Масо по рождение. Не биваше да очаква прекалено много от нея. Така или иначе след няколко години всичко щеше да зависи от него. Сетне изведнъж се наруга заради мислите си. Та тази непонятна постъпка бе единственото, което майка му бе направила по своя воля, откакто баща му бе заминал! Най-вероятно, освен ужасното официално обявяване на баща му за мъртъв тя нямаше да промени нищо. Нямаше никакво понятие за каквото и да било. Щеше да остави всичко в неговите ръце, както си беше редно, и така, може би след време той щеше да размисли дали да не й прости.
Сега обаче най-напред да си намери жена…
Пета глава
Колата тихичко бръмчеше, докато се движеха по лъкатушещите улички на Париж. Движението не бе много натоварено; щеше да пристигне навреме. Софи се опита да овладее нервността си. Бе се почувствала принудена да вземе това решение — беше в интерес на Том. И слава богу, най-лошото вече бе отминало — посещението при свекърва й, а после писмото и ужасният разговор с Том по телефона.
Самотата, която изпитваше и с която се мъчеше да свикне толкова години, не можеше да се сравни с болката от раздялата със сина й.
Дали не проявяваше прекален мелодраматизъм? Наистина бе усетила раздялата като загуба. На онова жизнерадостно, буйно и весело малко момче, което растеше пред нея — променено, разбира се, след изчезването на баща му, тогава бе единайсетгодишен. Макар че някъде дълбоко вътре в душата й той си беше нейният Том, светлината на дните й. Единственият смисъл в живота й, единственият мотив да става сутрин и да си ляга вечер. Дори някога, когато все още бе до тях, Пиер рядко посещаваше леглото й, а и правенето на любов с него, ако изобщо можеше да се нарече така, бе хладно и някак по задължение. След раждането на Том то бе престанало напълно. За нея бе облекчение.
Не би го споделила с никого, разбира се — една младоженка би трябвало да обича секса, нали? Но на Софи не й бе харесало. Пиер не бе нежен и не я бе възбуждал; тя приемаше ласките му с някакво примирение. Семейните хора правят секс. Но винаги настояваше светлините да са угасени, за да не види той как тя прехапва устни или понякога се присвива от болка. По негласно споразумение извън спалнята двамата никога не говореха за това. Пиер не се оплакваше. А Софи не искаше да задълбава.
Той им бе осигурил разкошен живот. Не биха могли и да мечтаят за повече. Освен това понякога я целуваше, стискаше ръката й, правеше й дребни комплименти. Софи ценеше високо тези жестове на внимание; не осъзнаваше, че копнее за истинска силна любов. Но безрезервната любов на бебчето й бе променило нейния свят и тогава тя истински бе разцъфтяла, като цвете, което разтваря листенцата си под слънцето.
Нямаше представа кога Том е започнал да се отдалечава от нея. Може би в „Итън“. В пансиона. Може би към края на престоя му там. Сега, докато седеше на задната седалка в колата, отново изпита познатата остра болка, която я бе измъчвала много пъти и преди. Дали не бе направила фатална грешка да го изпрати надалеч? Но Пиер толкова твърдо бе настоявал да не го превръща в мамино синче, а и тя, разбира се, не би искала подобно нещо.