Грешката си бе нейна; явно не си бе извлякла поука от историята с Грегоар. Но съпругът й…
Това бе унизително, наистина унизително, непрестанна болка пареше съзнанието й. Не можеше да го забрави нито когато затваряше очи да заспи, нито в мига, в който отвореше очи. Представяше си как всяка жена в офисите на „Масо“ го обсъжда; измъчваше я мисълта, че това е било в устата на цял Париж.
А тя, Софи, е била сляпа; дори не бе подозирала…
Или не се бе интересувала?
Когато Пиер оставаше „да работи до късно“, тя никога не бе негодувала. Никога не бе задавала въпроси. А сега се запита сама защо е било така.
Бе дала обет пред олтара да обича Пиер. Бе ли го спазвала някога? Докато ровеше в съвестта си, Софи се чудеше дали е било така. Отвращаваше се от жените, които търсеха единствено финансовата изгода в брака; в нейния случай съвсем не ставаше дума за алчност, това поне бе вярно. Но все пак думите на Джуди я бяха засегнали. Може би не търсеше само пари, но определено бе искала да избяга от бедната си младост. Много силно…
Дали бе обичала Пиер? Или бе изпитвала благодарност?
Дали той някога я е обичал? При някои мъже сексът и любовта не са едно и също. Могат да бъдат абсолютно разделени; поне така й бяха казвали. Дали и със съпруга й е било същото?
— Селин — тя вдигна глава, — опита ли отново да позвъниш на сина ми?
Секретарката й кимна.
— Много съжалявам, мадам.
Всички апарати бяха включени на автоматичен режим — мобилният му, този в апартамента, частната му линия в замъка — и Софи се бе уморила да оставя непрекъснато съобщения.
— Не си виновна — каза тя. — Моля те, извикай ми такси. Ще отсъствам от офиса до края на деня.
Не знаеше дали да се смее, или да плаче. Онова, което вършеше в момента, бе толкова нелепо смешно, че би трябвало да се усмихне. Но Софи усещаше майчината си любов унизена от това, че се налага да седи в някакво бистро на левия бряг на Сена и да наблюдава входа на сградата, в която Томас бе наел жилище. Живееше под наем само за да не се налага да бъде в общия им дом. От тази мисъл гърлото й се свиваше, а в очите й напираха сълзи.
Но трябваше да го направи. Щом Том не искаше да говори с нея, не отговаряше на съобщенията й, трябваше да се срещне с него. Лично. И ако това означаваше, че трябва да го чака цял ден, за да се появи, така да бъде.
Имаше и своеобразно прикритие. Бе си взела книга, едно старо издание на „Убеждение“ на Джейн Остин; обичаше този роман, но сега изобщо не можеше да се съсредоточи върху думите. Отпиваше на малки глътки от блудкавото кафе и едва побутваше салатата в чинията си; това бе ресторант за туристи с меню и цени на английски език и съответно храната не бе от най-добрите.
Но никой нямаше да я безпокои. Чакането можеше да се проточи цял ден. Първо щеше да си поръча салата, после супа, след това суфле, кафе, петифури; а после и билков чай и кейк; можеше да продължи така чак до вечерята, ако се наложи. Вече бе направила най-важното; бе потърсила управителя и му бе дала сто евро, след като му бе казала, че иска да остане насаме, за да помисли.
— Още нещо, госпожице?
Сервитьорката бе германка според Софи; явно и това бе резултат от единния Европейски съюз.
— Малко сладолед… ягодов… — Тя млъкна за миг; това беше той, беше Том! Вървеше по улицата. — Всъщност, размислих, нищо не искам. — Софи забързано отвори чантата си на „Коуч“ и измъкна банкнота от петдесет евро. — За сметката.
Скочи и изтича към вратата, а звънчето остана да звъни зад гърба й.
Сервитьорката си каза, че клиентката сигурно е под някакво напрежение. Но какво пък, не я засягаше — в края на краищата имаше бакшиш от двайсет евро. Прибра банкнотата в джоба си и се запъти обратно към кухнята.
Софи тичаше, докато той вървеше бавно, привел глава и потънал в мислите си. Сърцето й биеше ускорено; чувстваше се силно притеснена; минувачите я зяпаха, но в момента пет пари не даваше за нищо.
— Том — повика го тя. — Том, моля те, почакай. Аз съм.
Той вдигна глава, сепна се и остана с отворена уста; просто се закова на мястото си. Не направи нито крачка към нея.
— Това трябва да престане — каза Софи и за свой ужас усети как самоконтролът й изневерява и започва да плаче, направо на улицата. Хлипаше шумно и сълзите бликаха от очите й.
— За бога! — възкликна той. — Какво правиш?
— Том — нещастно промърмори Софи, — ти си моето момче… трябва да поговориш с мен.
Той се изчерви.
— Влез вътре. Престани да се излагаш пред хората, майко!
Засуети се, докато намери ключовете си и ги пъхне в ключалката, за да отвори голямата бяла врата; изгледа гневно малката тълпа минувачи, забавили ход, за да позяпат необичайната сцена, и нежно побутна майка си да влезе.