Щом вратата се затвори, тя се обърна към него:
— Скъпи, аз…
— Има портиер — каза Том с нисък и настоятелен глас. — Моля те, майко, за бога. Просто ме последвай до асансьора, може ли? Можеш да говориш в апартамента ми.
Тя кимна заслепена от сълзите и го последва. Изобщо не бе потръгнало така, както се бе надявала. Том не изглеждаше гузен, нито развълнуван; единствено изглеждаше притеснен от това, че ги наблюдават странични хора.
Той все още бе далеч от нея. Болката бе много силна. Софи леко залитна; струваше й се, че ще й прилошее.
— Почакай. — Том я хвана под ръка и я поведе към асансьора, като твърдо отказа предложението за помощ от страна на загрижения портиер.
Асансьорът ги качи леко горе и Том я въведе в жилището си; бе толкова стерилно и безлично, колкото си го бе представяла; на светлинни години от личните му стаи в замъка с прекрасната гледка към крушовата градина и конюшните.
— Седни — хладно я покани той. — Искаш ли кърпичка?
— Имам си.
Измъкна чиста памучна кърпичка от чантичката си.
— Лошо ли ти е? Искаш ли нещо сладко? Може би един топъл чай?
Държеше се любезно, но тонът му оставаше хладен. Софи попи очите си с кърпичката. Не знаеше откъде да започне.
— Добре съм. Виж, скъпи, знам, че си разстроен заради татко си…
— Според мен нямаш никаква представа какво изпитвам към татко — безизразно отговори Том. — Ти го обяви за мъртъв без никакво доказателство…
— Отново ли започваш?
— Пренебрегваш волята му и се опитваш да узурпираш наследството ми; правиш семейството ни за посмешище. Трябват ми само още три години.
— Нямах на разположение три години…
— Какво, майко? Смяташ, че си достатъчно квалифицирана, за да се появиш и да поемеш компанията, а аз не съм готов, така ли? Ти нямаш никакъв опит в бизнеса, дори не си била в университет.
Софи се изчерви силно.
— Аз уча в „Оксфорд“. Какво те накара да повярваш, че можеш да си по-добра от мен?
— Ами — започна тя внимателно, засегната от думите му, — ти не залягаше особено над образованието си, скъпи. Не мислех, че си достатъчно зрял…
— Ако някой демонстрира незрялост, това си тъкмо ти. — Том се мъчеше да се овладее и отмяташе обвиненията на пръстите си. — Обявяваш го за мъртъв, пренебрегваш волята му, изземваш мястото ми, посрамваш семейството, докато си все още в траур, подхващаш връзка с… Не казвай нищо, знам всичко.
— Не съм спала с него!
Том потръпна и рече:
— Моля те. Изобщо не искам да знам. Но си приемала ухажванията му, докато още си носела траур за татко. А после, после — продължи той — веднага щом се изниза шестият месец — и край с черното. Може би не смяташ, че баща ми заслужава цяла година траур? Той ти е дал всичко.
— Том…
— Не съм свършил! — Погледна я с каменно изражение. — За капак на всичко унизи „Дом Масо“ с онова твое парти. Раздаваш безплатно бижутата ни, а на всичкото отгоре се появи пред цял Париж в розово. Розово! Сякаш татко изобщо не го е имало! И беше с рокля, която си бе направо неприлична.
— Неприлична?
— Разголена, така че да изложи на показ деколтето ти. Майко, ти си на трийсет и девет — със смразяваща погнуса заяви той.
— Категорично не е била неприлична. Беше с висока талия, модел от осемнадесети век…
— Е, за мен бе притеснителна. Ти ме посрами. Сякаш не си взела никаква поука от катастрофата с последния ти любовник. Изложи ни на подигравките на всички.
Софи бе шокирана, но се помъчи да се овладее. Донякъде успя да си възвърне самообладанието.
— Том, обичам те — поклати горчиво глава тя. — Направих всичко това заради теб. Трябва да ми повярваш.
Том въздъхна.
— Ще ми се да можех, майко, наистина. Но смятам, че това е някаква твоя криза на средната възраст.
Той се настани в едно кресло насреща й и я изгледа с видима враждебност.
— Искам да се върнеш у дома. В замъка. Покоите ти те очакват.
— Не мисля, че това е добра идея точно сега — каза той.
— Но защо не, Том? — Сълзите отново заплашително напираха в очите й. — Можем да се разберем двамата.
— Не мисля, че можем. Каквото и да е твоето мнение, аз съм голям човек, майко. Ще се погрижа за своите интереси, както и за тези на татко по отношение на „Дом Масо“.
— Има още три години…
— Не, няма. Съвсем скоро това вече няма да е твоя грижа.
Софи примигна.
— Какво искаш да кажеш?
Том поклати глава.
— Няма значение. Виж, естествено, че те обичам. Винаги ще те обичам — каза той. — Но в момента се опасявам, че не те харесвам особено.