Тя се сви; прободе я силна болка, по-ужасна, отколкото някога бе изпитвала. Отново й прилоша и тя залитна от стола.
Том го забеляза; притесни се и се приближи до нея.
— Майко — подхвана настоятелно, — можем да загърбим всичко. Просто остави компанията. Още днес. Припиши ми всички акции, с които имаш право да гласуваш, на мен, още сега. Знаеш, че без друго ще бъдат мои. Просто се върни в замъка и аз ще дойда пак при теб. Ще те запозная с приятелката си…
— Имаш си приятелка?
Той се поколеба.
— Отначало може би няма да ти хареса особено — призна той. — Но след като ти обясня всичко, знам, че ще промениш мнението си. Ти искаш отново да сме заедно като едно семейство, а то е и моето желание. Трябва само да престанеш да пречиш на онова, което би искал татко.
Стисна ръката й и се изправи.
— „Дом Масо“ бе на баща ми. А сега е моя. Щом веднъж приемеш това, всичко ще свърши.
Софи погледна високия си силен син. Толкова много приличаше на баща си, раменете му бяха изправени и сковани на фона на слънцето, което проникваше в салона. Беше упорит и горд — наполовина мъж, наполовина момче. Знаеше, че той е убеден в думите си, тя обаче не бе на същото мнение.
Това бе най-ужасното нещо за един родител. Да отказваш на някого, когото обичаш много повече от самия себе си.
Тя би дала живота си за Том без изобщо да се замисли. Но любовта й към него не й позволяваше да го остави да съсипе всичко, което има на този свят.
— Не мога да го направя, Том.
— Искаш да кажеш, че не желаеш.
— Не мога, няма да го направя. Наистина не си готов.
— Ще видим това — отвърна той. — Съжалявам, че трябва да стане по този начин, майко.
Софи се изправи.
— Значи няма да се прибереш у дома?
— По-късно — каза той. — Казах ти, че възнамерявам да защитя правата си върху компанията.
Тя знаеше, че Том не може да направи нищо; нямаше достатъчно акции. Но вероятно сега не бе най-удачният момент да коментират това. Софи се приближи до него, целуна го по бузата; Том тромаво я потупа по гърба.
— Значи ще се видим след месец. След акционерното събрание — събра сили да се сбогува тя.
Том отвори вратата и се обърна към нея:
— Ще слезеш ли сама, или да дойда с теб и да ти повикам такси?
— Няма нужда. Ще повървя пеша.
Софи стисна устни. Не искаше да говори прекалено; не искаше пак да се разплаче.
— Довиждане, майко — делово рече Том.
Докато вървеше към асансьора, тя чу как той затвори здраво вратата след нея.
Тридесет и пета глава
Сега настъпваха по-бързо. Винаги бе така. Лятото бе свършило, а есента пълзеше бавно и ужасяващо безпощадно към зимата; дълбоката, дълга и тъмна зима в Северна Русия, където студът бе толкова отчайващ, че проникваше в костите, а красивото бяло покривало на снега скриваше замръзналата земя неумолимо като смъртта. Нищо чудно, че хората пиеха много.
Бизнесът вървеше много добре — продаваше водка и бира на миньори и партийни функционери в покрайнините на Минск. В бара имаше достатъчно алкохол, буен огън, маси за карти; не липсваха клиенти, дори и в дългите летни вечери. Но когато дойдеше зимата, барът направо се пръскаше по шевовете. Мъжете не искаха да се прибират вкъщи при дебелите си жени в тъмното. Предпочитаха да пийнат, да поиграят хазарт, да погледат огъня, да се посмеят и да си подмятат мръсотии. Да оглеждат похотливо жените, ако някоя изобщо се престрашеше да се покаже в бара. Това бяха предимно проститутки, но Пьотр не обичаше да влизат вътре; не искаше да си има неприятности с партийните другари. Можеха да въртят бизнеса си и навън, пред вратите му.
Владек също презираше тези жени. Млади и отчаяни… предлагащи телата си. Защо да омърсяват бара? Ако са бедни, можеха да работят. Да постигнат нещо в живота си, както бе направил той.
Истинското му име не бе Владек. Бе го избрал сам. Владек означаваше „владетел“. Научи това в сиропиталището, наред с много други неща, които бе научил от господин Ковек и останалите — историята на славната комунистическа революция, както и география, и всевъзможни факти за капиталистическата агресия. И докато другите деца просто седяха начумерени и не мислеха за нищо друго, освен за глада, който стържеше в стомасите им, Владек жадно попиваше всичко. Искаше да се издигне, такава бе съдбата му.
Помете пода за осемнадесети път този ден. Усмихна се, кимна на редовните посетители, които тъкмо влизаха наперено, като духаха на ръцете си да се стоплят и извикваха на Пьотр да им сипе по чашка — или направо по шест. Шумни и буйни пияници, всички те бяха селяни. Също като децата в сиропиталището; работеха в мините или в дърводобива, тежък физически труд — такава пък бе тяхната съдба.