Ето че вече виждаше града; светлините проблясваха пред очите му в подножието на хълма като диаманти върху черно кадифе. Продължи още малко; може би щеше да завали сняг и трябваше да е по-наблизо до града, за да може да се придвижи пеша, в случай че колата откаже, след като свърши. Когато намери удобно място, Владек отби встрани от пътя. Остави мотора да работи, заобиколи от другата страна и измъкна пияния си баща навън, направо върху снега.
Мъжът отвори очи, когато студът го блъсна в лицето. Наистина можеше да замръзнеш навън. Владек се наведе и загреба малко сняг в ръкавиците си. После натърка силно бузите на баща си и Иван се събуди напълно, силно разгневен. Зяпна вторачено Владек с пиянския си поглед.
— Какво, по дяволите, правиш? — попита той.
— Ще те убия — студено отвърна Владек.
Иван поклати глава.
— Не ставай…
Погледна момчето в очите.
— Не! — викна той.
Замахна с тежкия си юмрук към момчето, което само се прозя отегчено, успя с лекота да избегне удара му, а после отправи прецизно насочен ритник в слабините на Иван.
Прониза го агонизираща болка. Простена и падна на едно коляно, след което повърна върху дънера на едно дърво. Купчинка сняг се изсипа от най-ниския клон върху главата му. Владек забеляза, че мъжът е започнал да оплешивява. Това го вбеси; не искаше и той да оплешивее. Отново ритна Иван, още по-силно.
— О, господи! — простена мъжът. — Не! Защо?
— Не ме позна, нали? — процеди Владек. — А съм пълно твое копие. Аз съм твой син. Синът на проститутката, детето, което си искал да абортира.
— Не съм искал! — каза Иван.
Отново простена, а после извърна глава и погледна Владек. Въпреки болката и страха в погледа му имаше и любопитство. Владек се задушаваше от гняв. Къде ли е било това любопитство, когато майка му е била бременна?
— Дадох й пари — скимтеше пияният. — Синко… сине… разбери ме, аз имах семейство.
— И аз съм бил част от семейството ти. — Гласът на Владек пресекваше от ярост.
— Можеш да ми простиш — жалостиво ломотеше мъжът. — Можем да започнем отначало… Не ме наранявай, синко. — Той потрепери. — Много ми е студено — проплака отчаяно.
— Да. И в сиропиталището беше студено. Много дълго време — процеди Владек.
Яростта и омразата просто го задушаваха. Протегна ръце, докато баща му стенеше и хленчеше, и ги сключи около врата му. Стисна силно и започна да го души жестоко, докато Иван риташе и се мяташе. Няколко пъти краката му улучиха Владек, но той не обърна внимание на болката. Гледаше втренчено баща си, докато пиянски воднистите му изпълнени с ужас очи не се изцъклиха.
Владек го пусна и провери дали има пулс. Нямаше. Взе парите от портфейла му, после го затрупа със сняг. По-късно през нощта щеше да завали и да натрупа дебела пелена. Нямаше да се стопи скоро; щеше да вали още и още.
Може би щяха да открият Иван напролет. А може би — не. Беше му все едно. Върна се в колата, моторът още работеше, и затвори вратата. После внимателно потегли надолу по склона към града.
Тридесет и шеста глава
На Софи никак не й се връщаше в офиса, но нямаше друг избор. Ричард я чакаше там с колата. Ако хванеше такси до Сейнт Од — а стига да им се плати добре, таксиметровите шофьори винаги бяха готови да пътуват до провинцията — щеше да се наложи да се обади и да измисли някакво оправдание, задето не е използвала колата; а сетне трябваше да звънне на Ричард и да го помоли да се прибере в замъка.
Естествено, нямаше как прислугата в имението да не клюкарства. Но тя искаше всичко да остане строго поверително; тази болка бе лично нейна; нямаше да въвлича сина си повече, отколкото бе абсолютно неизбежно.
Можеше да превърне това в нормален работен ден. Опита се да се успокои, докато крачеше по горещите парижки улици обратно към централата на улица „Трико“, и се стараеше да поема дъх дълбоко през носа си, за да изчезне поне малко издайническото му зачервяване. Би могло да е и по-зле. Том бе признал, че я обича — поне за това трябваше да е благодарна. Бе чувала ужасяващи разкази за богати наследнички от висшето общество, които заради скандал в семейството бяха отхвърлени от децата си; тези жени все още живееха някъде по света, но все едно бяха мъртви за синовете и дъщерите си.
Софи по-скоро би умряла, отколкото да позволи това да е случи с нея и Том. Вярно, болеше много. „Не те харесвам особено!“ — бе казал той. Това я нарани силно. Но трябваше да се опита да види и нещо добро в цялата ситуация, иначе щеше да полудее. Том бе казал, че я обича — и бе чул как тя му отвръща същото. Бе й казал, че ще се върне, след като мине акционерното събрание. С това обещание разполагаше Софи. Щеше да се уповава на него.