Останалото, другите ужасяващи думи — обвиненията в предателство към Пиер — нямаше да им обръща внимание. Но нейното малко момче съвсем открито я бе нарекло развратница, изпаднала в криза на средната възраст, егоистично заграбила собствеността му.
Не. Не. Тези мисли само щяха да я разплачат наново. Софи не искаше да среща никакви въпросителни погледи от страна на Селин. И бездруго имаше предостатъчно слухове в „Дом Масо“.
Замисли се дали да не смени посоката и да продължи към улица „Фобур“. Да се отбие в представителния салон на „Масо“, за да погледа оживената търговия, която, според уверенията на Клодет, вървеше там през всички дни след партито; да си припомни сама, че каквото и да си въобразява Том, тя, Софи, има вроден усет за бизнеса. Обичаше бижутата, вярваше в стойността им на истински произведения на изкуството, истински мечти, които можеш да вземеш в ръка; и цената на акциите отразяваше усилията й.
Всяко разсейване от целта би било проява на слабост. Софи трябваше да се върне в офиса, да се свърже с редица дребни акционери, да даде още интервюта, да представи на всички плана си. До годишното събрание на акционерите оставаха само няколко седмици и нямаше никакво време за губене.
Като се замислеше, откриваше и други предимства на работата, разсъждаваше тя, докато слънцето грееше право в шията й; тя намести по-добре шалчето си, за да не изгори бледата й кожа. Интензивната работа предлагаше отлична възможност за отвличане на вниманието. Нямаше да мисли за Том и за всички жертви, които се налагаше да прави, за да спазва правилната посока; да се грижи за интересите му, макар и против волята му.
Ето, че пристигна на улица „Трико“. Софи въздъхна и мислено се стегна; щеше да се обади на Лизи в „Бъртън-Марсей“ и да види дали не могат да организират няколко интервюта още същия следобед. Важен бе всеки дребен акционер; всички трябваше да й повярват.
Влезе във фоайето и се усмихна на Терез, новото момиче на рецепцията, леко пухкава, но много елегантна девойка; носеше строг кремав костюм и изящни перлени обеци, модел на „Масо“ — Софи й ги бе връчила заедно със заповедта за назначаване; съвсем естествено бе първият човек, когото всички виждаха при влизането си, да носи бижу на „Масо“. Всички служителки имаха такива обеци, а мъжете от нощната охрана бяха със златни копчета за ръкавели на ризите си.
— Добър ден — поздрави тя.
— Добър ден, мадам. — Терез й се усмихна ведро; Софи се радваше, че служителите вече не трепереха пред нея само защото носи фамилията на Пиер. — Как сте?
— Много добре, благодаря.
Софи се запъти към асансьора.
— Извинете, мадам, но имате посетител. Каза, че няма определена среща.
Софи се обърна; Хю Монфърт — седнал на дивана, със загорял вид и безумно красив.
Тя примигна — действително бе той.
Софи въздъхна.
— Да, господин Монфърт? Ново изненадващо посещение? Не трябва ли да работите върху офертата на „Мейбъри“ за компанията „Масо“? Ако все още се мъчите да ме убедите да я продам, просто си губите времето. Нямам никакво намерение да отстъпвам наследството на сина си на банда каубои, които пробутват на клиентите си син топаз и позлатен метал.
Монфърт се засмя:
— Син топаз и позлатен метал! Ох, това беше жестоко.
— Радвам се, че ви забавлява. — Тя се извърна. — Наистина нямам време за това.
— Не съм тук като представител на „Мейбъри“. — Монфърт погледна рецепционистката. — Бих предпочел да говоря с вас насаме; но ако не сте готова да ме приемете, аз, естествено, ще се оттегля.
Софи се поколеба. Той бе прекалено учтив, за да го отпъди просто така.
— Много добре. Мога да ви отделя десет минути — каза тя и натисна копчето на асансьора.
Софи помоли Селин да им направи кафе, след това затвори вратата на кабинета си.
— Мога ли да седна?
Хю се стараеше да запази неутрален тон. Поемаше голям риск. Истински житейски риск този път, а не делови. Канеше се да заложи сърцето си и ако Софи го стъпчеше, искаше да е колкото се може по-малко уязвим.
— Моля, заповядайте. — Покани го с жест да се настани и седна зад бюрото си. — Нали осъзнавате, че посещението ви тук ще стане известно на всички само след десет минути. Поведението ви едва ли е уместно за човек, който се кани да превземе насила компанията.
— Би било наистина неуместно, ако намеренията ми бяха такива.
Хю отново се наслади на усещането си за свобода.
— Не разбирам.
— Казах ви, че не представлявам „Мейбъри“. Тази сутрин бях уволнен.
— Какво?