— Знам, отчасти. Такава ми беше работата.
— Имате ли деца? — попита тя.
Монфърт поклати глава:
— Много отдавна загубих жена си и детето.
— О! Съжалявам. Не знаех, че е имало и дете.
— Неродено — отвърна той. — Но съвсем истинско за мен.
Гърлото й се сви и се наложи да извърне глава; пред очите й бе студеното изражение на Том.
— Надявах се — продължи той, — че един вкусен обяд с мен може да намали отчасти стреса. Но ще ви разбера, ако кажете, че точно сега нямате възможност. В такъв случай ще отправя предложението си, след като офертата на „Мейбъри“ бъде гласувана.
— Не, няма нужда. — Софи му се усмихна с мъка. — Мисля, че се уморих да седя тук и да се измъчвам с въпроса какво ще решат хората.
— Много се радвам — тихо каза той, а Софи сведе поглед. — Мога ли да ви изведа от кабинета?
— По-добре не. — Много ясно си представяше какви слухове щяха да плъзнат. — Знаете ли къде живея?
— В Шато дез Етоал, отлично знам. Замъкът е величествен.
— Предпочитам да не се срещаме и там. Поне засега.
— Разбирам.
— Има един малък ресторант в Сейнт Од, в градчето. Последния път бях там с Джуди Дийн, но не искам това да развали удоволствието ми от мястото.
— „Фрюи дьо ла мер“, чувал съм за него.
— Ще запазя маса за осем часа.
— Ще ви чакам.
Монфърт стана, усмихна й се и излезе.
На вратата се почука; Селин носеше кафето.
— Благодаря.
— Няма защо, мадам. — Селин не можа да сдържи любопитството си. — Какво беше това?
— Просто бизнес — небрежно отвърна Софи.
Отпи глътка от кафето с аромат на канела, любимото й. Настроението й се бе повишило. Изведнъж положението вече не й се струваше толкова мрачно, нито толкова отчайващо.
Усмихна се топло на секретарката си.
— Мадам, питах се дали… — започна Селин.
Софи въздъхна. Какво ли я чакаше пак?
— За поканите за партито, мадам. Има няколко останали…
— Не мисля, че е проблем.
— О, не, мадам! Просто се питах дали… — Смелостта й изневери и Селин заекна: — … дали бих могла…
Софи се усмихна, защото се досети.
— Би искала някоя от брошките ли?
— Ако нямате нищо против, мадам. Толкова са красиви, а аз никога не бих могла да си позволя…
— Вземи ги всички. — Тя отвори чекмеджето и извади последните четири плика. — Можеш да вземеш едната, а другите да раздадеш като коледни подаръци.
Селин не можа да сдържи възторга си:
— О, благодаря ви, мадам! Много ви благодаря! Не знам как да ви се отплатя!
— Е, можеш да започнеш, като ме свържеш по телефона с „Бъртън-Марсей“ — с усмивка нареди Софи. — Веднага.
— Разбира се. — Селин хукна към бюрото си, стиснала здраво безценните си трофеи, и само след трийсет секунди телефонът на Софи звънна.
Тя прие разговора и хвърли бърз поглед към часовника на стената. Три и половина. Имаше време за едно радиоинтервю. После щеше да помоли Ричард да я закара вкъщи.
Нервният ден я бе изтощил. Слава богу, че имаше кафе. Много й се искаше просто да се върне в замъка, да се потопи с наслада в уханната си вана и бавно и грижливо да се преоблече за вечеря.
Нещо потръпваше дълбоко в нея, когато си помислеше за Монфърт, и колкото и да не одобряваше това синът й, Софи бе твърдо решена да бъде красива.
— Е, удържахте на думата си — каза Софи. — Чакате ме.
Монфърт се изправи на мястото си, когато тя приближи.
— От половин час — усмихна се той. — Но си струваше всяка секунда.
Тя се изчерви:
— Много сте мил.
Той дръпна галантно стола й и Софи се настани. Беше облечена в червена кадифена рокля, изключително семпла и изчистена като модел, с много къси ръкави и разкроена пола, беше избрала много нежно колие от лунни камъни и гранат, както и семпли перлени обеци за ушите си. Косата й падаше свободно и блестеше върху раменете й. Тялото й, очертано дори и от скромния силует на роклята, бе стройно, но не мускулесто, а меко и женствено, каквото той предпочиташе пред мускулестите женски тела напоследък; независимо дали бяха резултат на усилени фитнес тренировки или на хирургическа намеса. Софи Масо бе от друга порода — по нея нямаше нищо изкуствено.
Монфърт се опиваше от красотата на чертите й, като се стараеше да не я зяпа нахално. Сивите й очи сияеха, а няколкото лунички и фините бръчици около очите и устата й също бяха очарователни; лицето й не бе на човек, който цял живот се е наслаждавал на забавления и удоволствия. Бе много сериозно и все пак в него имаше нещо толкова невинно. Стори му се, че тя е в очакване. Все още недоумяваше и сякаш чакаше нещо.
Спокойно извика в съзнанието си образа на своята Джорджи, единствената жена, която някога бе обичал. Тя все така му се усмихваше, бе все така красива, но предишната остра болка сякаш заглъхваше.