Точно защото бе единственото й дете, нейното слънчице, внимаваше да не го задуши с любовта си, опасяваше се да не го превърне, опазил Бог, в женствено подобие на мъж. И когато до нея започнаха достигат коментари за поведението му, когато й се обадиха от училището във връзка с някаква история с местно момиче, ами… въпреки вярата си в Бог Софи тайничко бе въздъхнала от облекчение. Беше нормално момче. Разбира се, тогава му се беше скарала сурово. Подчерта, че баща му никога не би направил подобно нещо.
После се бе изповядала заради облекчението и радостта, които бе изпитала по повод на онази връзка, а сетне се бе принудила да изслуша строга поучителна проповед. Но сега — сега вече не се радваше толкова. Около Том имаше прекалено много жени, безчет — така бе чувала от непредпазливите подхвърляния на негови приятели. И вярваше, че е точно така. Макар че бе успял да влезе в „Оксфорд“, Том не залягаше над учението, изглежда, съвсем не си правеше труда, прахосваше будния си ум.
Още повече я болеше, че синът й проявява все по-малко желание да общува с нея. Струваше й се, че нейното бебче изведнъж е започнало да мрази всичко, свързано с майка си.
Това обаждане… Беше направо ужасно. Очакваше го, но все пак беше ужасно.
Правеше всичко за доброто на Том. Тя отвори дамската си чантичка „Шанел“ и извади носна кърпичка на точки — носталгичен спомен от детството й, късче от английския й живот, което носеше навсякъде със себе си. Скрит бунт срещу Пиер и цялото му старание да я превърне в дама от френския бомонд. Не че бе кой знае какъв бунт. Подчиняваше му се във всичко останало.
В главата й изплуваха картини от брака й; от годините, в които се опитваше да се впише в средата. В началото на семейния им живот отчаяно се бе старала да задоволи очакванията на съпруга си милионер. Тогава нервността и плахостта я караха да премълчава много неща. Спомни си колко неловко се чувстваше на официалните вечери — не бе сигурна дори коя вилица да използва. Светските познати на Пиер, все бляскави фигури от висшето общество, аристократи и милиардери, направо я ужасяваха. Бе свикнала да си мълчи, да не изразява мнение. Криеше се зад Пиер и отчаяно търсеше одобрението му, което той все не показваше. Искаше да му докаже колко е благодарна, че може да се научи — стараеше се да бъде съпругата, която той желае. Тиха, възпитана, скромна. В крайна сметка бе свикнала да живее в сянката му; красива и стилна жива статуя, а с много практика се бе превърнала и в отлична домакиня. Но раждането на детето бе променило всичко; когато се появи Том, тя сякаш се съживи.
А сега нейното бебче крещеше и беснееше насреща й.
Софи леко попи влажните си очи с кърпичката. Да не мисли повече за това. Любовта към децата често кара човек да прави неща, които на тях не им харесват. И на майките се пада да понасят гнева и сълзите им.
Том трябваше да продължи нататък. Не беше здравословно да очаква с маниакална настойчивост някого, който няма да се върне. А колкото до компанията „Дом Масо“, тя не се съмняваше, че всичко е наред, но и не смяташе, че превишава правата си в желанието си просто да провери как стоят нещата. Предстои да минат още цели три години, преди Том да поеме ръководството й.
Софи си каза, че ще прегледа бизнеса, така както преглежда чековата си книжка. Все още харчеше за себе си само сумата, която Пиер й бе определил като издръжка, нито цент повече. Водеше сметка за всяко похарчено евро. Това също й бе навик от детството, толкова естествен, колкото и миенето на зъбите.
Нямаше от какво да се страхува. Просто по-голяма чекова книжка, казваше си тя наум. О, ето че стигнаха до улица „Трико“. Тук бяха офисите на Пиер. Денят бе облачен, по-хладен от обичайното и сивото небе идеално се сливаше с цвета на сградата. Както и на настроението й. Мрачно и сериозно. Бе избрала костюм — модел на „Диор“, — съзнателно бе предпочела женствената му кройка, разбира се, задължителното траурно черно, но с копчета от слонова кост и наниз от перли в същия цвят. Бижу на „Масо“, естествено; Пиер й ги бе подарил на двадесет и петия й рожден ден. Бе сложила и съвсем малко парфюм на китките си — „Шанел 19“, много лек пролетен аромат. Нямаше смисъл да облича костюм на райе, нито да се прави на бизнес дама. Не искаше да изглежда нелепо.
Шофьорът й отвори вратата, задържа я и почтително докосна фуражката си, докато тя слизаше. И изведнъж Софи усети прилив на надежда.