Пое си дълбоко въздух и отиде до прозореца, остана там загледан в реката и явно се опитваше да запази спокойствие.
— Отивам в офиса да се видя с майка си.
— Да дойда ли и аз, скъпи? — предложи Катрин.
Том поклати глава.
— Ти можеш да се разпоредиш за прекратяването на договора за наема тук, защото още тази вечер смятам да вляза във владение на замъка. — Младото му лице бе опънато от гняв. — Той е мой. Всичко трябва да свърши. Още сега.
Софи седеше в кабинета си и тихичко си тананикаше. Обажданията бяха намалели; вместо непрекъснато да дава интервюта, сега се наслаждаваше на прекрасните резултати от тях. Отзивите в пресата бяха зашеметяващи. Тези дни излизаха седмичните издания; щяха да ги последват и месечните списания. Нейното парти щеше да се коментира в пресата цели два месеца. А продажбите — те бяха скочили до небесата.
В този момент бе на светлинни години от онази плаха вдовица, която бе прекрачила прага на тази сграда. Имаше смелостта да се изправи срещу страховете си, вътрешни и външни. И бе спасила фирмата.
Софи се гордееше със себе си.
Независимост. Усещането бе ново за нея, но й допадаше.
Но не можеше да се самозалъгва. Не само отминалата заплаха за бизнеса я правеше щастлива.
Голяма част от новото й настроение имаше и друг източник: Хю Монфърт. Тези чувства бяха невероятни.
Целият свят й се струваше различен и нов; животът изведнъж, неочаквано, бе изпълнен с безброй възможности. Това бе начало на нещо непознато, но прекрасно. Бе започнала да пее под душа, да носи високи токчета, да облича по-къси поли.
Разбира се, все още бе много рано — това бе едва началото. Но днес Софи бе щастлива.
На вратата се почука.
— Да, Селин?
Секретарката й влезе силно развълнувана.
— Извинете, мадам Масо, имате посетител! Мосю Томас.
Софи скочи на крака, обезумяла от радост. Том! Бе дошъл да я види? Истина ли бе? Заля я прилив на безумна надежда. Ако той иска да поговорят, може би щеше да има възможност отново да му намекне за Джуди. Да го убеди да я остави.
— Миличък, влизай, заповядай — покани го радостно тя. Том влезе, но не пожела да седне. Софи забеляза, че е разстроен. — Селин, би ли ни оставила насаме, моля. И задръж всички обаждания.
— Разбира се, мадам.
Секретарката затвори вратата.
— Вярно ли е?
— Кое да е вярно? Том, успокой се. Седни.
— Че се срещаш с Хю Монфърт. Врагът на татко. И че си го завела в нашето градче. — Очите му се присвиха. — Без да ме уведомиш.
Софи въздъхна.
— Не исках да научаваш по този начин…
— Ясно.
— Дори не сме…
— Достатъчно, стига — прекъсна я той. — Моля те, спести ми личните ви драми.
— Разбирам, че си ядосан, Том. — Изненада се колко спокойна се чувства. — Но аз съм зрял човек и това е само моя работа.
— Зрял човек. Да, а както непрекъснато ти повтарям, аз също съм такъв. — Вдигна ръка и майка му донякъде се развесели; беше толкова властен жест, който никак не подхождаше на този тийнейджър. — И взех някои решения. Тъй като най-безцеремонно отказваш да следваш волята на баща ми.
— Баща ти няма нищо общо с факта, че се срещам с Хю.
— Никак нямаше да му хареса — отвърна Том с равен глас.
Софи замълча. Това, разбира се, бе вярно. Но след „малката изненада“, свързана с Джуди, съображенията й към общото им минало с Пиер вече изобщо не я интересуваха.
— Най-напред ти си уволнена. Компанията е продадена. Тук съм като проява на добра воля да ти позволя да се изнесеш от офиса ми, преди да се появят репортерите. Второ, влизам във владение на Шато дез Етоал. Няма да позволя Хю Монфърт да бъде приеман там като гост. Любовникът ти не е добре дошъл в дома на баща ми — в моя дом.
Софи примигна.
— Моля?
— Чу ме, майко. — Младежките черти на Том бяха сковани като маска. — Служителите в момента опаковат нещата ти. След малко за там ще тръгнат камионите на превозвачите. Кажи ми къде искаш да ги пренесат.
— Замъкът е твой — безсилно промърмори тя. В това отношение Пиер бе категоричен. — Изхвърляш ли ме оттам?
— Предполагам, че няма да се откажеш от Монфърт.
Тя поклати глава.
— Няма да се оставя да ме изнудваш, Том. Нещата не са толкова прости.
— Мисля, че са съвсем прости. Къде да изпратя роклите ти?
Тя извърна очи, жестоко наранена. Не искаше синът й да види, че плаче.
— Дай ги за благотворителност, все ми е едно. Не искам нищо.
— Трябва да напуснеш офиса.
— Не ставай глупав — сопна се Софи, изгубила търпение. — Нямаш достатъчно акции, за да ме изгониш от борда, и не разполагаш с достатъчно гласове. Нито пък „Мейбъри“. Не и след партито.