— Тъкмо тук грешиш — каза Том и тя настръхна от тържеството в гласа му. — Сключихме сделка.
— Сделка?
— С „Мейбъри“. Баба ми даде права да гласувам и с нейните дялове. След като ги продадохме на „Мейбъри“, те получиха достатъчно за пълен контрол. Ще бъда назначен за председател на борда и главен изпълнителен директор.
Софи усети как светът се разклаща. Стомахът й се сви.
— Кажи ми, че не е истина — едва успя да прошепне тя.
— Самата истина. — Том вирна упорито брадичка. — Казах ти, че ще си взема наследството. Можеше да предотвратиш това по всяко време.
— Том — опита се да говори с него Софи. Усещаше как паниката се надига и стиска гърлото й. — Те ще те измамят, всички се опитват да те изиграят. Не го ли виждаш?
— Вече подписах документите. Сега си собственик само на малък дял акции, майко. И си отстранена от борда. — Том застана до прозореца. — Мисля, че трябва да си тръгнеш.
— Ще си тръгна.
Софи взе чантичката си. Искаше да каже нещо. Да сподели с Том колко го обича. Да му обясни. Да го предупреди…
Но вече й се струваше прекалено късно; той стоеше с гръб към нея настръхнал и враждебен, сякаш я предупреждаваше дори да не се опитва.
Очите й се замъглиха. Не бе сигурна даже дали Том изпитва каквито и да било чувства към нея; вече не. Бе я изпъдил от дома й, от бизнеса. И го бе направил в името на Пиер… на този измамник, предател на семейството и маниак на тема контрол.
Никога досега не го бе осъзнавала. През всички онези нощи, в които бе плакала за него, бе се молила за спасението му, бе отказвала да изостави надеждата си. Той бе изчезнал и ги бе оставил — нея и сина й, в затвор, създаден от самия него.
— Обичам те, Том — каза тихо.
После излезе от кабинета и затвори вратата след себе си.
Никога не бе мразила съпруга си. До този миг.
Тридесет и осма глава
Никога нямаше да забрави мига, в който я видя за първи път.
Стоеше насред пазарния площад, облечена в червено. Сред всички опърпани сивкави дрехи на търговците и работниците тя изпъкваше — ярка и дръзка. Крачеше с увереността на богата жена и селяците, които се мотаеха в сянката на средновековните сгради, се дръпваха настрани, когато минаваше покрай тях, защото явно бе важен човек.
Владек я зяпна втренчено. Преглътна последния залък от пирога, който бе откраднал ловко от една пекарна на три километра оттук и го бе запазил за обяд. Беше много вкусен, със сирене и истинско месо; усещаше как тежките хапки слизат, солидно и засищащо, към празния му стомах. Но удоволствието от храната се изпари мигновено, когато тя мина покрай него.
Мислено отбеляза всичко хубаво в нея. Меката червена вълна на дрехата й, която на вид бе произведена на Запад. Хубавите й черни обувки на висок ток. Един бърз поглед към прасците й го увери, че носи истински американски чорапи. Косата й, която според него бе боядисана в черно, бе вдигната високо и прибрана старателно под малка шапчица. Носеше малка чантичка от черна кожа със златна катарама. Беше луксозна и сигурно бе вносна. Нямаше начин такава стока да е била направена в Русия.
Но сега тя се отдалечаваше от него и закръгленото й стегнато дупе се носеше със ситни стъпки към края на площада.
Владек реши, че това е най-елегантната жена, която е виждал някога. Изобщо не бе като дебелите фермерски щерки или крещящо изрисуваните проститутки със загрубяла кожа, които срещаше всеки ден в Талин. Бе различна и от жените на партийните ръководители, които бяха добре нахранени и прилично облечени. Не, тази жена имаше стил, истинска класа; беше като кралска пеперуда сред рояк молци.
Изглеждаше… богата.
Желанието се прокрадна в него. Искаше я. Но не само физически; Владек усети как нещо го пронизва, нажежено до бяло. Мигновено разбра, че иска не само да прави секс с нея. Искаше да я притежава. Беше жена, която е предназначена за него.
Притесняваше се, че бе в дрипавите дрехи на дребен крадец. Но бе спретнат и чист, както винаги. И все така самоуверен и горд.
Настигна я и я хвана за ръка.
— Извинете, госпожо — заговори я той.
Тя издърпа ръката си и се опита да продължи по пътя си.
— Остави ме на мира — сопна му се. — Не давам нищо на просяци.
Бе леденостудена. Възхищението му нарасна. Продължи с твърд глас:
— Погледни ме.
Тонът му изискваше подчинение; тя се обърна неохотно и сведе поглед към него. Владек не отклони очи.
— Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал — заяви той с абсолютна категоричност.
Тя примигна смутено, а после изви добре поддържаните си вежди.