— Аз съм омъжена. — Засмя се пресилено. — А ти си просто едно момче.
Владек забеляза, че нито го отблъсква, нито вика за помощ.
— Съпругът ти не те задоволява — каза той. Личеше си по походката й. — И аз не съм момче.
Посегна и докосна с мазолестия си пръст бузата й, собственически жест на притежание, сякаш тя е чистокръвна кобила от личните му конюшни. Тя се дръпна, но не и преди и двамата да усетят как потръпва, съвсем леко, от неочакваната милувка.
— Прекалено млад си. А и аз не съм толкова красива — погледна го тя.
Владек се засмя презрително:
— Твоят съпруг е глупак. Глупак, който не познава жена си. Ти си истински скъпоценен камък.
Вече дори не се преструваше, че иска да си тръгне; усмихна му се с лека горчивина.
— Какъв камък? — попита тя.
— Диамант — отвърна й незабавно. — Красив и студен. Но със светлина в сърцето. — Приближи се още повече, усещаше топлината й, тикна лице в нейното; можеше да види с какъв молив е очертала устните си под червилото. — Къде е съпругът ти сега? — попита той.
— На работа. — Тя го гледаше втренчено, сякаш се опитваше да вземе решение. — Той е банкер.
— Добре — меко каза Владек. — Заведи ме у вас.
Това не бе молба. Бе разпореждане. И тя се поколеба само за миг. Сетне продума:
— Насам.
Махна с ръка към една от тесните средновековни улички, които тръгваха от площада.
— Как се казваш? — попита я.
Лежаха един до друг потни и изтощени в топлите ленени чаршафи на дъбовото легло. Бе отпуснал ръка върху бедрото й; тя бе мека и прелестна, както бе и очаквал, възприемчива и покорна.
Владек се чувстваше като у дома. Не го интересуваше, че това е къщата на друг мъж; бе завладял жената, щеше да превземе и всичко останало.
— Наташа — отвърна тя. — Наташа Илиева Гарин.
Той кимна. Името не му хареса. Щеше да го смени — заради него.
— А ти?
Усмихна се. Какво значение имаше? Нямаше да се представи като Владек. Може би го издирваха под това име, а и той бездруго нямаше семейство. Можеше да бъде, който си поиска.
— Юри — отвърна без запъване.
Целуна ръката й, а после стана, без да се срамува от голотата си, от слабото си тяло. Отиде в банята и затвори вратата.
Беше прекрасно помещение — в американски стил и душ по западен обичай, с топла вода, чисти бели плочки и меки кърпи. Остана дълго време под топлите струи и се изми от глава до пети с френския сапун с аромат на лавандула, който бе поставен в купичка. После се обръсна внимателно и изми косата си. Чувстваше се великолепно, грабна пухкавия халат на съпруга й и се загърна с него.
— Какво правиш? — викна тя, когато се появи от банята. — Той ще разбере, че си бил тук!
Владек само сви рамене.
— Мъж, който е толкова сляп, че да не забелязва теб, няма да види и нищо друго.
Тя се усмихна.
— Ще му кажеш, че халатът е бил за пране — нареди той.
— Къде живееш, Юри? — попита Наташа. Търколи се в леглото и се протегна, така че да я види в цялата й прелест. — Кога мога да те видя пак?
Той се засмя. Желанието й бе толкова очевидно.
— Аз съм крадец — каза той. — Живея навсякъде и никъде. Нямам нищо. Крада каквото ми е нужно. — Приближи се до леглото, без да обръща внимание на шокираното й изражение, и я докосна над коляното. — Това плаши ли те? — попита я и се наслади на реакцията й. — Ще викаш ли за помощ?
Тя отметна глава. Наистина бе великолепна.
— Не — отвърна с променен глас. — И без това няма да има смисъл, нали?
— Никакъв — потвърди той.
Придърпа я към себе си и я целуна страстно.
След това бе лесно.
Наташа бе неговият шанс. Чувстваше се влюбен; но поддържаше и известна дистанцираност. Желаеше я, но освен това искаше да я използва; ако имаше някакво противоречие в тези му чувства, това не го притесняваше.
Знаеше, че колкото и да я обича, себе си обича повече.
Тя задоволяваше нуждите му, както и той — нейните; беше ненаситен — всеки ден, понякога и повече от веднъж, я обладаваше, изтръгвайки от тялото й цялата наслада, на която то бе способно. А в добавка към удоволствието, което това му доставяше, имаше и чисто практическа изгода: Наташа щедро харчеше парите си за него. Той си нае малък апартамент близо до дома й, купи си вълнени американски костюми, хранеше се добре, вече имаше и няколко чифта обувки. И колкото по-спретнат и елегантен вид придобиваше, толкова по-привлекателен ставаше за нея, докато накрая Наташа съвсем забрави, че за всичко плаща самата тя.
Веднъж видя съпруга й — дребен човечец с очила върху побелялата си глава, който бързаше към банката в центъра на града. Естонските банкери служеха като посредници на швейцарски лихвари и той работеше за разни партийни величия; така комунистическото богатство отиваше на Запад. Оттам идваха и всички пари; от именията на белогвардейските родове, казваше си той, от князете и графовете. Е, какво пък. Владек — или Юри — вярваше, че оцеляват най-силните.