Джуди за миг остана без дъх. Бе леко замаяна. В крайна сметка нямаше да й се наложи да продаде колата си или бижутата. Беше спасена. Беше в безопасност.
Беше успяла.
— Чудесно, скъпи — подхвърли бодро тя, като се постара да не звучи прекалено развълнувана.
Половин милион днес, един милион утре. Защо не? Всичко бе възможно.
— Стига, разбира се — подхвърли лениво Том, като се излегна върху леглото, — да се представиш на нужната висота.
Наблегна особено силно на думата „представиш“ и Джуди му се усмихна пресилено.
— Скъпи, знаеш, че ще се справя — каза тя.
Том се усмихна и я придърпа към себе си. Джуди изви гръб, за да му покаже стегнатото си и силно тяло.
И двамата се престориха, че не забелязват неловкостта у другия.
Том се стараеше да не се тревожи за майка си; можеше да забрави всичко, потънал в стегнатото мускулесто тяло на Джуди. А самата Джуди се мъчеше да се отърси от леко перверзното усещане за нещо нередно. Репликата на Том не й помогна, нито пък фактът, че страшно много прилича на Пиер; онова, което я бе привлякло към него, сега я отблъскваше. Веднага щом Том се бе превърнал в реалност, а не бе просто теоретична възможност, тя вътрешно някак бе останала на дистанция.
И какво намекваше с думите си за представянето й? Тя бе добра в сферата на връзките с обществеността! Заслужаваше половин милион, и то не защото спеше с някого… с Пиер или сега с Том.
Това обаче я върна в началото. Тя не можеше да си позволи подобни мисли. Да, Пиер я бе измамил. Джуди не бе единствената му любовница. Бе я унизил, защо сега да мисли за него? И какво че Том бе негов син? Том не й бе роднина, а на Пиер не дължеше нищо.
Но чувствата й…
Не. Джуди тръсна глава, докато се излягаше върху Том. Нямаше да мисли за това. Бе начертала плана си и щеше да се изправи срещу надменната Софи и онзи проклет Хю Монфърт, а дори и срещу паметта на Пиер. Накрая триумфът щеше да бъде неин. Тя щеше да стане господарка на Шато дез Етоал. Щеше да спечели именно тя, а всички щяха да се задавят от яд. Така им се падаше.
Джуди се притисна към Том. Стисна зъби и протегна шия, имитирайки силна страст — така не се налагаше да го гледа. Вместо това можеше да се наслади на въображението си.
Щеше да стигне до замъка!
Софи бе предишната господарка там; скоро тя, Джуди, щеше да заеме мястото й. За това отмъщение бе чакала години наред.
Струваше си да направи известни жертви!
— Изпий още една чашка чай — настоя отец Сабен.
— Благодаря, отче, но няма нужда — отказа Софи, като се мъчеше незабелязано да се отърве от торбичката с конец, без да го засегне.
— Тогава си вземи бисквитка — предложи той. — „Гарибалди“? „Специални чаени“? „Маквитис“?
Тя поклати глава и прикри усмивката си. Възрастният свещеник толкова се стараеше да я предразположи и да я накара да се почувства като у дома си, но за него Великобритания бе застинала в кадър от хиляда деветстотин осемдесет и първа година.
— Какво те мъчи този път, скъпа моя? — попита той.
Софи въздъхна. Не знаеше откъде да започне. Чувстваше се доста глупаво.
— Вероятно мога да помогна — дискретно я подкани отец Сабен. — Разстроена си, защото синът ти и мадам Катрин са продали компанията на Пиер; и защото искаш да започнеш връзка с мосю Монфърт. Боиш се, че това допълнително ще настрои сина ти срещу теб. Не е ли така, Софи?
Тя бе шокирана, но когато вдигна поглед, забеляза, че очите на отец Сабен са спокойни, с проблясващо в тях проницателно пламъче. Въздържа се да го попита откъде знае. Беше й го напомнял и преди; градчето наистина бе много малко, а тя бе завела Хю във „Фрюи дьо ла мер“.
— Да. Знам, че не мога да позволя на Том да определя любовния ми живот.
Старият свещеник кимна.
— Благодаря, отче — каза Софи и стисна съсухрената му ръка. — Но това не е единственият ми проблем. Тревожа се за Том. Толкова е млад… и глупав.
— Томас Масо не е глупав.
Тя примигна.
— Упорит и прекалено горд, но не и глупав. И двамата му родители са много интелигентни, той също е такъв. Можеш да бъдеш сигурна в това, Софи.
— Докато осъзнае какво върши, ще бъде много късно — каза тя. — Наследството му ще бъде изгубено завинаги.
Отец Сабен сви рамене.
— Това са материални грижи — каза той.
— Моите уважения, отче, вие сте духовно лице наистина. Но за голяма част от хората материалното е много важно.
— Тогава те са заблудени и късогледи. Но Том сега е начело на компанията, нали така? — отвърна старецът.
— Това е само маскарад.
— Не разбирам.
— Всичко е привидно — обясни Софи. — Няма да има никаква власт… никаква възможност да ръководи, да влияе… сам ще разбере. — Тя замълча за миг. — И друго ме притеснява.