— Ще трябва да започнеш някакъв бизнес — каза отец Сабен. Усмихна се и й показа кривите си зъби. — Това ти харесва, Софи, и си много добра в работата. Не бих ти препоръчал отново да се превърнеш в домакиня.
Том Масо се протегна зад бюрото си и се опита да се наслади на деня си. Това бе победа за него, мислеше си той, докато гледаше през прозореца. Защо тогава бе толкова неспокоен?
Днес Париж бе изключително красив; този град наистина притежаваше вечно очарование, но тази сутрин, когато първият есенен хлад се бе смесил с ярките слънчеви лъчи, във въздуха имаше много свежест, която бе истински дар след тежките августовски дни. С око на познавач той разпозна порива на французойките с елегантни свежи тоалети, които се радваха на смяната на сезона; преобладаваха лешниковият цвят и шоколадовото, носеха кожени ръкавици и пухкави пуловери в керемиден цвят; палитрата на сезона бе дървесната кора и горските плодове, освежена тук-там с проблясък на зелено или понякога златно. Мъжете, от своя страна, също крачеха много енергично; освежени след дългото и протяжно лято, сякаш сега бяха решени да се захванат с работа.
Значи моментът бе идеален да заеме поста на изпълнителен директор. Завъртя се на стола, на който бе седяла майка му, и огледа кабинета. Бяха го обзавели според желанието му; поне това бяха свършили както трябва, помисли си той. Женствените цветя и меките драперии бяха изчезнали и бяха заменени с тъмно дърво и червена кожа по негов избор, тъй като си спомняше, че баща му бе обзавел така билярдната зала у дома. Това бе един от ясните му спомени, докато останалите избледняваха с годините. Много се гордееше, че е обзавел офиса, както си представяше, че би искал самият Пиер. А също като баща си, Том се грижеше много за външния вид; за него бе особено важно да остави своя отпечатък тук. Пред него стояха разгърнати няколко вестника. „Масо се променя“, беше заглавието в единия. „Синът пораства“, пишеше в друг. Естествено, не бяха единствените статии, които се бяха появили в пресата. Служителите от отдел „Връзки с обществеността“ — Джуди по-точно — се бяха опитали да скрият другите публикации от него. Той се бе ядосал и бе заявил, че иска да види всички. И тя му бе възразила!
— Джуди, в офиса аз съм твой началник — извиси глас Том.
Изкушаваше се да допълни: „а също и извън него“, но се въздържа. Тя сигурно вече усещаше разликата в социалното им положение и той не искаше да й го натяква допълнително.
— Но, скъпи. — Джуди говореше тихо, въпреки че го гледаше дръзко с пронизителните си очи.
Възбуждаше го, определено тази жена го възбуждаше и това го накара да забрави отчасти гнева си. Том предпочиташе предизвикателни жени; като Джуди или като… Поли.
Все едно. Поли бе останала в миналото. И бездруго Джуди бе много по-изискана.
— Но, скъпи, това само ще те разстрои.
— Аз не съм състезателен кон, Джуди. Не ми трябва успокояване и не се нуждая от постоянен контрол. — Тъмните му очи я измериха от глава до пети. — Понякога ми се струва, че ме смяташ за глупак. Не съм, млад съм. Не прави грешката да бъркаш двете неща.
Джуди преглътна.
— Съжалявам — каза тя. — Разбира се, че ще ти изпратим всички статии.
Така и бе направила.
Том разбираше, че опасенията й са основателни. Искаше му се да повярва, че критиките се дължат на завист, че са продукт на огорчени дребнави репортери, които мразят богатите и властни хора и които биха го завлекли в Бастилията, ако имаха тази възможност. В крайна сметка във всички тези писания имаше известна доза заяждане; „Днес е наследник, утре го няма?“ Това бе заглавието във „Файненшъл таймс“. Вероятно бе забавно за киселите англичани, които се ядосваха, че Хю Монфърт не е успял да удържи славна победа във Франция.
Но и в други статии имаше същото послание. Че е само фигурант; че важните решения ще се вземат в Лос Анджелис от Пийт Стоктън. Че „Дом Масо“ ще се срине. И прогнозата, която го стряскаше най-много… че марката им ще бъде опетнена, че бижутата ще бъдат произвеждани масово. Семейното му име щеше да бъде омърсено, а той ще си седи в чистичкия офис, с красива секретарка отпред и без каквито и да било права да действа.
От известно време Том забеляза, че телефонът не звъни. Въпреки уверенията му, Стоктън не поддържаше контакт с него. Недоволството го задуши, той скочи от стола и отиде до прозореца.
„Чудесно — каза си мислено. — Ще направя нещо по въпроса. Трябва да докажа на «Мейбъри» колко ценна е марката «Дом Масо» такава каквато е сега, каквато я е създал баща ми. Щом онзи дебелак Стоктън не идва при мен, аз ще ида при него“. Тази мисъл го накара да се почувства малко по-добре. Планът го изпълваше с усещането за контрол над ситуацията и му помагаше да се бори с онова чувство, което го бе обзело напоследък; че независимо от казаното пред Джуди, макар и да не бе глупак, бе постъпил глупаво.