Последва дълго мълчание.
— Къде си отседнала?
— В хотел „Виктрикс“.
— В хотел? — Хю, изглежда, бе направо ужасен. — Ела в Ирландия, скъпа. Ела и остани при мен.
По бузата й се търколи сълза.
— Няма да те притеснявам по никакъв начин, обещавам. Има много свободни спални.
— Ще си помисля.
— Искаш ли да дойда да те взема? Може да успея да хвана късен полет от Шанън.
— Не, няма нужда. — След като чу гласа на Хю, сякаш вече се чувстваше по-добре. Все пак имаше поне един човек, който се интересуваше от нея, освен стария свещеник. — Трябва да остана сама, поне тази нощ.
— Добре — след пауза се обади той. — Но ми звънни веднага като се събудиш утре. Каквото и да решиш. Иначе ще дойда да те взема.
— Ще ти звънна.
— Лека нощ — каза той и само след миг допълни: — Ужасно ми липсваш.
— Лека нощ — отвърна Софи и се изчерви.
Затвори телефона и се загледа навън през прозореца, където слънцето залязваше над сивите каменни фасади на града. Разговорът я бе успокоил. Усещането, че това е краят на един период, бе физически осезаемо; но животът й не свършваше, нали? Нейната лична история продължаваше.
Софи се обади на румсървиса и си поръча вкусна вечеря — петел с вино, половин бутилка бургундско, ябълкова пита и купичка пресни плодове. Когато поръчката пристигна, тя се нахрани бавно, като се наслаждаваше на всички тези вкусове; и внимателно обмисли положението си.
Инстинктът я съветваше да остане. Да иде да поговори с Том, да настоява да я изслуша. Да се опита да го вразуми. Но знаеше, че това не е правилният подход.
Обичаше сина си. Но бе време той да порасне. Очевидно бе избрал да го направи по трудния начин.
Така да бъде тогава. Щеше да го остави да изживее собствените си грешки.
Щеше да й е трудно, но ако се огънеше, ако оставеше Хю, ако сключеше сделка със сина си и приемеше, че действията му във фирмата нямат никаква стойност, тогава Том щеше да се превърне в абсолютно разглезено мамино синче.
„Досега бях прекалено мека с него — каза си Софи. — Том искаше всичко това. Сега го получи. Време е да го оставя да се оправя сам“.
Щеше да се наспи добре, а на сутринта да вземе лимузина до летището. Щеше да замине при Хю. Никога не бе ходила в Ирландия; щеше да е нещо като ваканция. И възможност да провери дали чувствата й са сериозни. Дали това бе сериозно чувство? Или само увлечение?
Щеше да разбере. И какъвто и да е отговорът, Софи щеше да го приеме. Да приеме новия си живот.
— Започваме кацане на летище „Шанън“ — прозвуча по интеркома гласът на капитана. — Моля, затегнете коланите си и върнете седалките си в изправено положение.
Софи с радост последва инструкциите. Мразеше да лети, дори и в първа класа. Стюардесата й се усмихна угоднически, докато прибираше чашата блудкаво шампанско, която Софи бе стискала по време на краткия полет; момичето бе запленено от бижутата й и бе убедено, че тя е някаква важна особа от кралско потекло. Или пък филмова звезда, която не може да разпознае в момента. Че кой друг би могъл да носи толкова големи диамантени обеци? Бяха почти колкото речни камъчета.
Софи се загледа притеснено през илюминатора, докато самолетът захождаше за кацане. От една страна, земята й се струваше ужасно далеч, а от друга, бе ужасно доволна, че вече не е над водата. Предпочиташе да загине в пожар на земята, отколкото да се удави в морето; но поклати глава — какви глупави и мрачни мисли. Толкова бе детинско да се бои от летенето. Какво би казал Хю? Бе служил като професионален войник, изправял се бе срещу куршумите; сигурно нямаше да търпи лекомислените фобии на някаква разглезена вдовица като нея.
Почувства се доста глупаво, всъщност направо смешна. Замъкът имаше едно сериозно предимство — дори и понякога да й се струваше като позлатена клетка, поне бе клетка, която познава добре. Струваше й се, че всяка частица от предишния й живот се е изпарила. Само преди година бе добре обезпечена омъжена жена, която си живееше в лукс благодарение на дивидентите от милионен капитал. Сега бе вдовица. Без дом. Без доходи. Без връзка със сина си.
Веднага побърза да се укори мислено; все пак й бяха останали няколко милиона евро и безценна колекция от уникални бижута!
Трябваше да престане да се самосъжалява. Беше глупаво. Бе направила всичко по силите си и знаеше, че при подобни обстоятелства отново би постъпила по същия начин.
Или може би не бе напълно откровена пред себе си?
Самолетът се снижи и тя инстинктивно сграбчи подлакътниците на седалката. Сега земята приближаваше устремно към тях — зелена и красива, а къщите бяха като малките дървени моделчета в старите играчки на Том.