— Не се притеснявайте, госпожице. Това е много безопасен начин на пътуване — обади се стюардесата.
Софи се усмихна насила.
— Със сигурност — кимна тя.
Истинска лудост. Всички съвременни хора летяха. Но освен страха, изпитваше и лека тръпка на възбуда — почти на облекчение. Може и да се страхуваше от летенето, но това не я бе спряло. Мразеше да се кара с Том, но и това не я спря. В крайна сметка смелостта не бе в това да не изпитваш страх, а в това да действаш, независимо какво изпитваш.
А Софи се бе качила на самолета.
Машината заръмжа и се разклати, когато спуснаха колесника. Тя се усмихна. Беше преодоляла страха и наградата беше среща с Хю.
Може и да беше лудост. Може би на летището я чакаха куп репортери. Все едно. Нека да пишат каквото си искат. Отношенията й с Том не биха могли да се влошат повече, нали така? Тя нямаше какво да крие; беше свободна жена и харесваше Хю Монфърт. Много.
И бе дошла в Ирландия. По негова покана. Щеше да отседне в дома му и да разбере дали двамата могат да означават нещо един за друг.
Самолетът се разтресе силно. Тя притисна глава към меката възглавничка на първокласната си седалка и когато отново погледна навън, вече бяха кацнали. Обзе я радостно вълнение.
Хю беше тук. Само след миг щеше да го види отново. Бяха минали месеци и Софи усети, че вече няма търпение да го зърне. Чувстваше се толкова лека, че направо можеше да полети.
Беше свободна — от толкова много неща. Обзе я странно усещане: щеше да слезе от този самолет и да започне съвсем нов живот.
Той си спомняше момента много ясно дори след години.
Хю седеше в кабинета си в източната кула. Това бе сред най-малките стаи в замъка, но една от любимите му; уютно гнезденце, със закръглени стени, камина и прозорец с дебело стъкло, който гледаше на запад, към гората. Бе поръчал на местен майстор да направи масивни дъбови етажерки и ги бе напълнил със стари томове с кожени подвързии, както и с популярни романи от петдесетте и шейсетте години на миналия век. Много му харесваше да препрочита едно от оригиналните издания на роман за Джеймс Бонд, с чаша уиски в ръка, докато слънцето залязва над гората и червените му лъчи огряват сивите каменни стени.
Кабинетът не бе използван много през последните няколко години. Бе изцяло ангажиран в бизнеса, години наред, неуморно. Но сега, когато се бе върнал тук, мястото постепенно бе започнало да му изглежда като истински дом.
При все това, докато тялото му си почиваше, мислите му бяха далеч. Прелитаха Ирландско море, прекосяваха Ламанша и се връщаха в Париж.
Софи.
За него тя бе непрестанно вълнение, което не отминаваше. Опитваше се да се отърси от чувството, че ако този път не се получи, никога няма да стане; че ако лъчът надежда, възможността за лично щастие му бъде отнета, животът му ще свърши.
Харесваше тази жена, уважаваше я.
И я желаеше.
Имаше дълги и стройни крака, тънка талия и добре оформени гърди — направо полудяваше, като си я представеше гола. Но онова, което изпитваше, бе силно желание, а не похот. Разкъсваше го любопитство. Тази толкова женствена жена, която не бе намерила любов в брака си. Бе вложила цялата си любов в сина си. Можеше да си представи — тъй като имаше опит с жените — каква е била в леглото с Пиер; нервна, студена, почти сигурно девствена и вероятно никога не бе изпитала удоволствие от секса.
Страшно много го привличаше мисълта за нея. Монфърт нито за миг не се съмняваше, че в неговите прегръдки Софи ще бъде различна. Напълно неузнаваема. Не вярваше, че някога е била истински възбудена; не е искала да се отдаде изцяло. Ако можеше да я направи своя, щеше да я научи — в разцвета на женствеността й, какво означава това. А сексът би бил много по-добър, несравнимо по-добър, ако знаеше, че след като свърши, няма да го изпълни отвращение и погнуса от самия себе си.
Хю бе пожелавал проститутките, разбира се. Но се мразеше заради физическата нужда и грозната, чисто механична реалност. Бе желал силно и Джорджи. Тогава бе различно; усещането вътре в него бе прекрасно и го караше да се чувства истински жив.
Желаеше Софи, искаше да усети вкуса на устните й, на тялото й, докосването на косите й — бе същото като преди. Искаше да стане негова. Да бъде с нея. Завинаги.
Бяха излезли само на една среща. Заради проклетата разправия със сина й не бе могъл да я види повече. А сега, след обаждането по-рано същата вечер не бе сигурен дали ще я види пак.
Разсеяно остави настрани чашата си с уиски; заряза и книгата. По дяволите! Щеше да преплува чак до проклетия Париж, ако е нужно. Би направил всичко, само да я спечели. Да сложи пръстен на ръката й и тя да се озове в леглото му…