И тогава звънна телефонът.
— Монфърт.
— Аз съм.
Наистина бе тя. Почувства като увиснал над пропаст, докато я чакаше да сподели с него решението си.
— Радвам се да те чуя. Ще дойдеш ли?
— Много бих искала. Има полет до летище „Шанън“ в десет сутринта.
Почувства как го връхлита огромна радостна вълна.
— Тъкмо навреме за обяд. Мога да помоля готвачката да ти приготви нещо. Или предпочиташ да хапнем в бара в селото?
— В бара. Много по-добре — отвърна Софи и се засмя. — От години не съм яла в бар.
— Надявам се, че можеш да останеш дълго — сериозно каза той.
— Нека видим как ще потръгне.
Да, съгласи се мислено Хю, добре. Беше страшно доволен.
— Ще дойда да те взема. Имаш ли много багаж?
— Един куфар; допълнително ще си купя нови дрехи.
— Наистина започваш отначало. Само гледай да си вземеш хубави ботуши и дъждобран. Ще правим много и дълги разходки.
— Звучи прекрасно — каза Софи.
Той се зарадва, когато долови усмивката в гласа й.
— Ще се радвам да си доволна. Ще се видим утре.
— Довиждане, Хю.
В прилив на енергия той затвори телефона и изскочи от кабинета, като взе на бегом стълбите надолу, които водеха към голямото входно антре. Госпожа О’Конър, икономката му, бе в кухнята и си приказваше с госпожица Миърс, възрастната му готвачка, най-добрата в цялото графство Корк.
— Госпожо О’Конър.
— Да, сър?
Грижовна, майчински настроена жена, тя бе напълно невъзмутима. Хю се помъчи да укроти вълнението си; не искаше да изглежда като превъзбуден хлапак.
— Бихте ли приготвили Дъбовата стая? Ще имам гост за известно време, една дама.
— Много добре, сър.
Госпожа О’Конър съвсем спокойно се обърна към госпожица Миърс и продължи да вади сачми от убитите фазани. Хю остана наоколо още малко.
— Извинете, госпожо О’Конър, но имаме ли на разположение някакви дамски принадлежности?
— Какво имате предвид, господин Монфърт?
— Обичайните. — Почувства се съвсем неловко. — Шампоани… сапуни… масло за вана…
— Имаме достатъчно. И преди да попитате, имаме и всичко необходимо за спане, нощни халати, както и пантофи.
Хю зяпна.
— Но, госпожо О’Конър, тук не са идвали жени повече от осем години.
— Точно така — потвърди икономката и накрая се усмихна леко. — Но ние все се надявахме, че някой ден ще поканите гостенка.
— Че ще срещнете подходящата жена и ще се осъзнаете — допълни Хана Миърс и подсмръкна шумно.
— О! Добре. Ами, оставям ви да си работите — промърмори смутено Хю и усети как се изчервява, докато се качваше обратно в стаята си.
Емили О’Конър се обърна към приятелката си, погледна я многозначително и въздъхна с огромно облекчение.
— Е, най-сетне — каза само тя.
— Няма да се получи, да знаете — отбеляза Хана. — Вашият човек е наистина мрачен и потиснат джентълмен. Никога не съм виждала такъв като него. — Тя стисна неодобрително устни. — Такъв красив мъж, а се е оставил да живее самичък.
— Не се знае. Зависи от жената. Просто не е попаднал на подходящата — отвърна Емили, винаги оптимистично настроена.
Двете жени се усмихнаха съзаклятнически като ученички, споделили обща тайна.
Бе много странно, че Хю не се чувстваше никак неловко. Сякаш това бе най-естественото нещо на света и Софи му гостуваше за стотен път. Сякаш бе заминала някъде само за седмица и сега бе дошъл да я прибере у дома.
Наведе се напред и се усмихна широко. Софи се бе появила откъм митническия контрол, теглеща куфара си. „Господи, колко е секси“, каза си Хю.
— Дай на мен — предложи той и се протегна.
Тя се изчерви и го погледна; толкова бе красива днес. Не приличаше на жена, която е съкрушена от нещо.
Грабна куфара й.
— Към колата? — попита той, тъй като тя не казваше нищо.
— О… да — промълви Софи.
За секунда той остана на мястото си. Копнееше да я целуне; но не обичаше публичното демонстриране на чувства. Затова стисна ръката й и я погледна право в очите. Сякаш му бяха поднесли голяма чаша студена изворна вода след дълго и изтощително бягане; почувства как животът отново кипи във вените му.
Софи се взираше в очите му; макар да имаше съзнанието на зряла и напълно уверена в себе си жена, в този миг у нея се долавяше някакво притеснение и уязвимост. Не я бе целунал и сега тя се опасяваше, че чувствата му към нея вече са поугаснали.
Хю си даде сметка, че Софи твърде много е свикнала с френските обичаи; трябваше да й припомни от коя страна на Ламанша е израсла. Погали с един от загрубелите си пръсти меката й длан.