— Хайде да се прибираме у дома — каза той.
— Звучи ми добре.
Придружи я до колата, метна куфара й в багажника, а после й отвори предната врата. Когато Софи се настани на мястото до него, той изчака за миг, после се обърна към нея.
Тя го погледна, а очите й обхождаха цялото му лице. Хю усети как дишането й се учестява.
— Какво има? — попита Софи.
— Само това.
Той наведе глава към нея и я целуна. Лекичко, по устните; но с лека закачка, докосна я бегло, почти стигна до устата и отново се отдръпна.
Тя отговори мигновено. Устните й се разделиха нежно, а когато той се дръпна, забеляза, че кръвта е нахлула в бузите й, зениците й са разширени и пулсът й е учестен.
О, колко страстна жена. Усетът му бе безпогрешен. А сега долови, че и тя го знае.
— Ще пристигнем след по-малко от час.
Впери очи в пътя, като съзнателно разруши магията на мига. Ловко превключи скоростите. Докато тя се преструваше, че гледа през прозореца, той усети разочарованието й.
Хю винаги бе обичал да шофира из провинцията, но днес пътуването бе много различно и безкрайно по-приятно. Софи хареса дивите поля, гъстите гори и меките мочурища, покрай които минаваха. Той все едно виждаше Ирландия за първи път, през очите на новодошъл. Сякаш зрението му се бе изострило и всичките му сетива бяха нащрек. Забеляза проблясъка на поточе в горичката, наслади се на вятъра в лицето си, който бе измъкнал кичури от елегантния кок на Софи. Искаше да я целуне, искаше да се любят. Но освен това бе и гладен. И изпълнен с надежда. И ако изобщо се сещаше понякога за „Мейбъри“ или „Масо“, то бе само за да се запита как изобщо е могъл да допусне, че са достойни да им отделя от скъпоценното си време.
Когато видя дома си за първи път през очите на Софи, сякаш се събуди от дълбок зимен сън; кръвта кипеше във вените му, а очите му, сигурен бе, блестяха от удоволствие. Всичко му носеше наслада, дори и усещането за лекото и уверено движение на подобната на състезателна кола „Астън Мартин“ по острите завои към Килкпатрик.
Чувстваше се неуязвим, сякаш нищо вече не можеше да се обърка в живота му.
— Надявам се, че не си с прекалено високи очаквания — каза той.
Тя го погледна с разкошните си сиви очи.
— Какво имаш предвид?
— Ами, Килкпатрик Касъл не е като Шато дез Етоал. Малък е — не е фамилно имение. Когато го купих, бе истинска руина. Отне ми осем години да го възстановя, а и още не съм приключил.
Софи се усмихна лукаво.
— Искаш да кажеш, че за теб това е само странично занимание, така ли?
— Точно така — засмя се той.
— Има ли топла вода?
— Да, а също и електричество. И много камини.
— Това исках да чуя.
Тя въздъхна доволно.
— Ето го и Килкпатрик. — Той зави рязко наляво и паркира колата. Имаше място точно встрани от пазарния площад, под каменния келтски кръст, който се издигаше наблизо. — Да хапнем нещо, преди да идем в замъка? Само двамата.
— Защо, и други гости ли имаш?
— Разбира се, че не. — Хю се засмя. — Аз съм един недружелюбен стар особняк, питай когото искаш. Изобщо не общувам с хората. Но има хора, които се грижат за замъка. Налага се — мястото е голямо, а аз го изоставих много отдавна.
— Ясно. — Софи слезе от колата и се огледа. — О! Прекрасно селце.
— Нали?
Той много харесваше Килкпатрик. Селцето бе смесица от прекрасни стари къщи със сиви каменни плочи по покривите, калдъръмени улици и елегантни малки интернет кафенета, които бяха типични за Ирландия напоследък.
— В този бар ли идваш да пиеш? — попита Софи, докато влизаше през входната врата.
Наричаше се „Блек Лем“ и си имаше китна малка градинка и диви шипки пред вратата.
— Често.
Хю гледаше право пред себе си.
— Как си, Хю? — подвикна барманът.
Беше едър мъж и очите му огледаха любопитно Софи.
— Добре съм, Джак. А ти?
— Не се оплаквам.
— Извинявай. — Хю я насочи към малка масичка в ъгъла, близо до прозореца в дъното; Софи огледа конските сбруи и ниските черни греди на тавана. — Това е селски бар; ти ще си централната тема на деня. Знаеш как приказват хората.
— Е, свикнали сме с това.
Джак изпрати при тях едно момче с менюто. Хю препоръча овчарския пай и Софи си взе от него, а той си избра заешко задушено. Поръчаха и сайдер, ябълково вино.
— Господи, не съм пила сайдер от… не помня откога. — Софи вдигна чашата си към светлината и се възхити на цвета. — Има неща, които ти липсват в Париж.
— Е, не мисля, че великата Катрин би одобрила, как мислиш?
Сам се изненада, че има смелостта да се шегува с онова, което тя оставяше зад гърба си, но пък, от друга страна, защо не; чувстваше се съвсем спокоен със Софи и искаше да се увери, че и с нея е така.