— Наистина. Ами… толкова по-зле за нея.
Развеселено вдигна рамене.
Хю се засмя.
— Това същата Софи Масо ли е, която оставих в Сейнт Од?
Тя сви рамене.
— Много дълго обмислях нещата през онази нощ. Преди да ти се обадя отново.
— Разкажи ми.
— Реших, че животът ми трябва да продължи напред. И да оставя Том да се справя със своя. Няма да го изоставя, нали разбираш. Но ще го оставя да прави собствените си грешки, докато върви напред. Вероятно това е най-доброто, което мога да направя за него точно сега.
Хю замълча за миг.
— Много съм впечатлен.
— Защо?
— Прекарала си целия си съзнателен живот в опити да угодиш на други хора. Изисква се голям кураж, за да решиш да отстоиш себе си.
Софи се усмихна и каза:
— Благодаря ти, Хю.
— Особено като знам колко обичаш сина си.
Сервитьорът донесе храната им и Софи опита овчарския пай.
— Ммм… много е вкусно.
— Не е нещо изискано като ястията от френската кухня.
— Толкова по-добре — каза тя. — Знаеш ли, просто е невероятно. Загубих дома си, синът ми ме отбягва и бях изгонена от единствената работа, която някога съм имала. — Засмя се. — А всъщност се чувствам… просто безкрайно щастлива.
— Радвам се.
— Чувствам се свободна. Сякаш съм излязла от затвор. Не се налага да се занимавам с пресата, нито да мисля за Катрин — противна, студена и зла жена. И знам, че все някога ще се сдобря с Том.
— Вече си ги оставила. Често именно това е достатъчно, за да започне да ти липсва даден човек. — Хю отпи голяма глътка от сайдера, който бе резлив, изстуден и превъзходен. — Признавам си, че очаквах да си обляна в сълзи.
Тя се замисли.
— С течение на времето добих увереност. Мисля, че беше заради работата в „Дом Масо“. След като уволних Грегоар Лазар. Иначе бях започнала да затъвам в стария си коловоз… да бъда беззащитната малка жена, която разчита на големия силен мъж. Когато разбрах, че ме мами… че ме лъже, вече нямах извинение пред себе си да продължавам постарому.
Хю кимна.
— Всичко зависеше от мен. А най-странното бе, че не само можех да се справя, но и бях добра в работата си.
— Определено — кимна той с възхищение.
— Ако Катрин не бе настроила сина ми срещу мен, сега наследството му щеше да е подсигурено.
Двамата продължиха да се хранят в приятно мълчание.
— Знам, че Том ще се върне при мен. Когато осъзнае нещата малко по-добре, отколкото ги разбира сега. Цял живот е бил защитен от грижите ни и му е било спестявано много. Всъщност, ако трябва да съм откровена, до голяма степен вината е у мен.
— Не можеш да се обвиняваш за това.
— Така ли? Мисля, че мога и би трябвало да го направя. Аз бях у дома с Том. Аз бях съпругата, която правеше всичко, което поиска Пиер. Когато той се ожени за мен на деветнайсет години, аз сякаш замръзнах в развитието си — останах си същата притеснена от всичко и неуверена тийнейджърка. Защо не се противопоставих на Пиер? Защо отгледах Том по неговите методи за възпитание? Та той дори не беше вкъщи. След като изчезна, трябваше да предприема действия и да застана начело на „Дом Масо“ много по-рано.
— Софи — поклати глава Хю, — опитваш се да промениш миналото. Ти вече си друг човек — не можеш да съдиш за миналите си действия от сегашната си гледна точка.
Тя не бе напълно убедена.
— Добре — каза накрая и красивите й очи се вторачиха в пламтящия огън. — Никога повече, Хю. Ще постъпвам както смятам за правилно и няма да искам ничие одобрение. Няма да се чувствам длъжна нито пред Катрин, нито пред паметта на Пиер, нито дори пред Том. Мога да се грижа сама за себе си. Поне това научих след фиаското с „Масо“.
— Което е много ценно.
Хю си бодна парче от заешкото, което бе великолепно и благоуханно, с букет от подправки и невероятен сос. Изявлението на Софи го бе навело на една мисъл. Но сега не му бе времето.
Точно сега не можеше да става дума за бизнес. Сякаш прочела мислите му, Софи смени темата.
— Барът е чудесен. Често ли идваш тук?
— Веднъж седмично. — И добави: — По-рано идвах всеки ден.
— Когато е починала жена ти.
— Точно така — отговори той, без да се притеснява. — Това беше първият етап от скръбта ми. Всеки ден ми трябваше питие, което да притъпи болката. Няколко пъти се наложи да ме изхвърлят на улицата. Но оттогава им се реванширах.
Това вече е нещо ново, осъзна той: в момента споделяше с друг човек — с жена — и не се чувстваше неловко! Никак даже!
Софи се обади замечтано:
— Това е истинската любов.
— О, да — съгласи се Хю.
— Мисля, че си имал късмет да преживееш такова нещо — промълви тя. — Трябва да призная, че аз никога не съм го изпитвала.