Привършиха с храната, той забеляза, че тя явно се наслаждава на всяка хапка. Докато я гледаше как постепенно се отпуска, Хю се предаде напълно. Нямаше защо да крие от себе си — беше влюбен.
Когато излязоха от Килкпатрик, пътят се разклони вляво и Хю завъртя волана, за да завие по петкилометровата алея към замъка. Тя се виеше през гората и гъстите дървета бяха сключили клони високо над пътя, а есенните лъчи струяха като златни копия през листата им.
След малко дърветата отстъпиха и пред тях се разкри просторна морава с диви цветя. Софи разтвори широко очи и по детски плесна с ръце.
— Какво беше това? — развеселен се обърна към нея Хю.
Тя въздъхна от удоволствие.
— О, толкова е хубаво!
Замъкът достолепно се извисяваше пред тях и Хю с удоволствие го обхвана с поглед. Въпреки дългите години на занемаряване, въпреки съвсем епизодичните му посещения, когато успяваше да открадне най-много седмица по Коледа поради напрегнатата си работа в „Мейбъри“, все пак старинната постройка изглеждаше топла и приветлива, а днес сякаш сияеше. Сивите каменни стени меко грееха под лъчите на залязващото есенно слънце; огромните дъбове с позлатени листа бяха пръснати из парка на красиви групи; замъкът бе малък, грубоват на вид, замръзнал на фона на пейзажа, като че изрязан от картинка.
— Може би донякъде е суров на вид — каза той. — Но е стабилен и сигурен. Харесва ми. Никак обаче не прилича на твоя замък във Франция.
— Ти никога не си бил в имението.
— Вярно. Но съм виждал снимки. Истински шедьовър на бароковия стил, елегантен и богато украсен. Този тук е с много малко декоративни елементи и съвсем не е луксозен.
Софи се засмя.
— Може би и замъците са като кучетата — каза тя. — В един момент започват да приличат на собствениците си.
Той се усмихна широко в отговор.
— Може би.
Хю паркира на застланата с чакъл алея и слезе от колата; Софи изчака да отвори от нейната страна. Леко се облегна на ръката му, докато слизаше, а той взе и куфара й.
Портата на замъка се отвори и госпожа О’Конър излезе да ги посрещне. Хю представи гостенката си и Софи се усмихна приветливо.
— Радвам се да ви видя, мадам — направи лек поклон госпожа О’Конър.
Софи й протегна ръка.
— Чувала съм много за вас, госпожо О’Конър.
— И аз за вас, госпожо.
„И двете лъжат“, отбеляза си Хю, но му стана приятно: безспорно бе признак на добро възпитание да се опиташ да предразположиш другия.
— Готово ли е всичко, госпожо О’Конър? — попита той.
— Готово е, господин Монфърт; точно както пожелахте. Запалили сме камините във всекидневната и салона. Да заведа ли госпожа Масо до стаята й?
Хю кимна.
— А после аз ще й покажа замъка и може би ще изпием по чаша чай.
— Разбира се, сър. Насам, госпожо — покани я госпожа О’Конър, взе куфара на Софи и я поведе енергично навътре.
Софи повдигна въпросително вежди, но Хю й намигна. Искаше тя да се чувства спокойна и да не я притеснява излишно. Предпочиташе жена да й покаже стаята й.
Той прекоси входното антре — старите му гумени ботуши още бяха тук, прибрани в гардеробната, а на каменните стени висяха портрети на дедите му, под които имаше вази с леко повехнали хризантеми — госпожа О’Конър бе много пестелива жена. Обстановката му бе позната и уютна. Хю се отправи към големия салон, от който се откриваше прекрасна гледка към малката дъбова горичка долу край потока, пресичащ имението му — отлично място за риболов, с големи пъстърви в по-дълбоките вирове. Огънят в камината бе запален, игривите му пламъци смекчаваха леката есенна хладина навън; той се настани удобно в любимото си кресло с бургундскочервена кожена тапицерия и зачака.
Софи слезе след десетина минути, точно в мига, когато Робъртс, старият му иконом, поднасяше чая. Беше облечена в красива малиновочервена копринена рокля с ръкави до лакътя, украсена с малка и изящна брошка на „Масо“ — ягода от блещукащи рубини и розов турмалин с тревистозелени листенца от цаворит. Бе обула черни обувки на висок ток от мека кожа, според него бяха на „Кристиан Лобутен“, а на китката си бе сложила семпла златна гривна. Красивата й коса падаше свободно върху раменете й и леко бе освежила грима си, като бе добавила съвсем лек руж на бузите си; изглеждаше топла като огъня.
— Изглежда прекрасно.
Тя кимна към таблата с чая.
— Нали? Мисля, че са се подготвили специално. Но пък и аз се обадих, за да ги предупредя.
— Да налея ли?
Той кимна.
— Без захар и без мляко за мен.
Софи добави малко мляко в своята чаша и си сложи лъжичка захар. Хю наблюдаваше всяко нейно движение, попиваше всеки жест, извивката на китката й, проблясъка на златото върху ръката й, грациозната извивка на гръбнака й.