— Не бях гладна, но при вида на всичко това вече съм — усмихна се тя.
Таблата бе отрупана. Имаше традиционно плато с подредени в няколко редички малки петифури, голяма чиния с плодов кейк, топли и пухкави домашно приготвени кифлички със златист сметанов крем, сладко от диви ягоди, брани по поляните на имението, и много тънки сандвичи с печено говеждо с резенчета ряпа, пушена сьомга върху ръжен хляб и любимите на госпожа О’Конър пилешки сандвичи с рукола и горчица.
Хю си взе кифличка. Софи избра няколко сандвича, поднесе му чая, а сетне най-безцеремонно излапа всички. Той й се възхити искрено; беше невероятно — тя не изпитваше никаква неловкост. Изглеждаше съвсем на място в дома му, също като майсторски шлифованите парапети по бойниците на замъка, а и някак успяваше да накара и него да се чувства безкрайно комфортно.
Е, може би „комфортно“ не бе съвсем точна дума. Извивката на шията й, нежните възвишения на гърдите й под роклята, стройната талия, ведрият й поглед — всичко у нея бе невероятно възбуждащо. Положи усилия да измисли какво да каже. Наистина бе необичайно. По-скоро жените бяха притеснени от близостта с него, а не обратното.
— „Лапсанг“ — любимият ми чай — каза тя.
— И може би единственият, който си струва да се пие. Но, Софи, съвсем забравих — трябваше да те разведа наоколо преди чая.
— Така е по-добре. Имах нужда от ободряване. От адаптация. — Усмихна му се с блесналите си очи. — Освен това имаме достатъчно време — развеселено го погледна тя. — И на двамата не ни се налага да бързаме за офиса.
Той кимна. Толкова бе красива, а очите й се смееха, устните й бяха леко разтворени. Имаше мъничка трошица в ъгълчето им, като бенка. Той се пресегна да я махне с палеца си.
Тя се напрегна мигновено — но не от страх, не и с отвращение. Хю почувства меката й кожа под пръстите си и силното туптене на сърцето й; наведе се и я целуна.
Леко докосна с устни нейните. Софи остана на мястото си, отначало не помръдна, а после му предложи устата си, съвсем леко, като малък дар — той сложи ръка на врата й и преди да се осъзнае, я сграбчи и я притегли рязко до себе си; устните й се разтвориха и езикът му проследи линията им, закачливо…
Тя простена; той смъкна ръката си по-ниско и обгърна тънката й талия, при което събори таблата със сладкишите на каменния под; смъкнаха се от столовете и се озоваха легнали един до друг на каменните плочи до мароканския килим. Сякаш всичко пламтеше в съзнанието му — огънят, роклята й, топлата кръв, която пулсираше под дланите му, меката плът на корема и гърдите й, докато се надигаше към него…
— Не — прошепна тя. — Не… — И го отблъсна леко, задъхана, пламнала. — Съжалявам…
— Няма нищо — измърмори Хю.
По дяволите. Желаеше я. Бе невероятно превъзбуден и ужасно разочарован. И мислено се наруга. Жената току-що бе пристъпила прага на дома му, в кухнята бяха хората от персонала, а той направо се бе нахвърлил да разкъсва дрехите й.
— Прекалено рано е, наистина. Извинявай. Имаме достатъчно време. — С херкулесовско усилие успя да се дръпне от нея и я хвана за ръце; нейните трепереха и той усети влагата по дланите й. — Нали няма да побегнеш още сега?
Софи бе със зачервено лице и той забеляза настръхналата й кожа. „О, да!“, възкликна мислено Хю с бурен възторг. И тя е разочарована. Тя също го желаеше.
— Разбира се, че не — каза Софи. — Аз просто… се увлякох. — Усмихна се срамежливо. — На практика това е едва втората ни среща.
— Така е.
Той й намигна и тя се разсмя звънко.
Четиридесет и първа глава
Колкото и да се стараеше, Том все не успяваше да се отърси от усещането, че нещо не е наред.
Не можеше да си обясни откъде идва това чувство. Завръщането им в Шато дез Етоал бе минало като по ноти. Катрин, която бе настояла Том да се завърне в имението, както би искал баща му, бе организирала истински парад. Служителите от персонала бяха строени пред входната врата и образуваха дълга редица пред стъпалата към замъка. Когато Том слезе от лимузината и предложи ръката си на Джуди, всички ги поздравиха, като се обръщаха към тях с „мосю“ и „мадам“ и жените правеха лек реверанс, докато мъжете кимваха с глава. Сякаш бе пряк наследник на кралски род.
Том не можеше да изтрие сцената от паметта си. Докато се взираше в езерото през прозореца на стаята си — сега неговата спалня, а някога бе на майка му и на баща му — неприятното усещане в областта на сърцето се върна отново. Вместо да се чувства поласкан, той се бе почувствал глупаво. Том долавяше, че зад угодническите усмивки и думи се криеше презрение и неодобрение — дори омраза, най-вече в лицето на бившия шофьор на майка му. Не бе споделил това с баба си. Катрин щеше да настоява незабавно да уволни човека, а Том не искаше да разпалва нов скандал.