— Опасявам се, че този разговор леко ме уморява — заяви тя. — Нали няма да имаш нищо против да приключим с малкото си чаено парти?
Джуди се изправи. Напълно в стил на Катрин, която властно я бе извикала от офиса, за да пийнат чай. Тази жена искаше да я оплете като гигантски паяк в мрежата си; щеше да се опита да я зашемети и да изпие жизнените й сокове, както бе направила със Софи.
„Но аз не съм Софи — каза си Джуди. — Не съм слаба. И не съм доверчива. Мога да й се противопоставя достойно“.
— Разбира се, че не, скъпа Катрин — отвърна ведро. — Много се надявам да се почувстваш отпочинала за вечерята. Поръчала съм любимото блюдо на Том. Той много обича удоволствията.
Постара се да вложи достатъчно подтекст в последната дума, а после се завъртя на токчетата си. Беше приятна вечер и реши да повърви пеша до замъка — това винаги я ободряваше.
Икономът се поклони и й се усмихна угоднически, но същевременно недвусмислено я избута — вярно, по много дискретен начин — към вратата. Джуди се престори, че не забелязва, но вътрешно кипеше от гняв. Реши да не обръща внимание на безцеремонния жест, излезе с бодра крачка на предната веранда и слезе по старите сиви стъпала на голямата къща; подметките й шумно проскърцаха по чакъла на алеята, докато стигне до асфалтовата настилка. До замъка имаше близо километър — разходката бе сравнително кратка и много приятна. Джуди имаше нужда от малко време, за да възвърне равновесието си. Том не биваше да я вижда ядосана. В никакъв случай.
Замъкът, с неговите богато украсени кули и назъбени сиви каменни зидове, бе прелестен — направо спираше дъха на човека. Не бе виждала нищо, което да може да се сравни с него — нито някое мансардно жилище на милиардер в Ню Йорк, нито модерно и луксозно имение в Маями. Не, това бе старо, много старо богатство — от най-старите — такова усещане за история и традиции, каквото и Уолстрийт не можеше да ти даде. Джуди сведе очи към най-новия подарък на Том — пръстен с жълти и бели диаманти в идеалната форма на маргаритка. Бижута от световна класа и истински замък насред огромно имение. Беше като приказка — приказката на Масо. Бе се вкопчила в Пиер и винаги се бе надявала, че онова, което бе дал на онази невзрачна мишка Софи, може някой ден да даде и на нея.
Сега Джуди беше пред своя шанс. Нямаше значение, че изпитва онова неловко усещане, когато спеше с Том. Тя се вторачи в замъка. Трябваше да се съсредоточи — именно в това бе разковничето. Не биваше да се отклонява от целта си.
Гледката на замъка я успокои и тя се огледа наоколо. Катрин да върви по дяволите, колко красиво езеро имаше пред нея. Загледа се в горичката, грейнала в есенни багри; в овощната градина, в конюшните… Усети как настроението й се повдига. Обзе я направо непоносим импулс: искаше това място. Искаше да бъде нещо повече от гост, много повече от дребна бележка под линия в сагата на рода Масо. Не можеше вечно да е работната пчеличка, вместо пчелата майка. Призляваше й. Това трябваше да се промени.
Изведнъж се сепна; дочу познат глас. Том! Какво ли правеше? Долиташе откъм каменната пейка под старата плачеща върба, малко встрани от алеята. Джуди се закова на място. Не искаше да я забележи; не би искала да му обяснява къде е била — малката й свада с Катрин трябваше да си остане в тайна. Но с кого говореше той? Не бяха канили гости, не и днес…
Дръпна се встрани от широката пътека, много тихичко. Том бе с гръб към нея и сега го видя по-ясно — говореше по мобилния си телефон. Тя се поколеба. Ако я видеше…
Но пък искаше да разбере с кого говори. Информацията бе нейното оръжие. И макар острите й токчета да се забиваха дълбоко в идеално поддържаната морава, тя се прикри зад широкия тисов плет, леко встрани от него. И се заслуша.
— Да, добре. — Гласът на Том бе съвсем различен от този, който познаваше. Не толкова горд. Звучеше по-отсечено, с нотки на копнеж, и акцентът бе изчезнал — звучеше толкова английски. — И аз изпитвам същото — малко сърдито каза той. — Ами изпитите… получи ли вече резултатите? — Последва пауза. — Наистина? Поздравления — каза той в телефона. — Не предполагах, че си такава зубрачка.
Отново пауза. А после се засмя звънко.
Джуди потрепери. Никога не го бе виждала такъв — не толкова млад и надменен, а спокоен и уравновесен, дори закачливо настроен. С нея не бе такъв.
— Значи това е окончателното ти решение, така ли, Пол? — попита той, този път шеговито-настоятелно. — Да знаеш, че много изпускаш. От онази страна на Ламанша просто няма прилично кафе.
Внезапно й прилоша толкова силно, че Джуди се уплаши да не повърне. Залитна и се облегна на дървото, чувстваше се замаяна, а кръвта бе нахлула в главата й. Том продължаваше да говори и да се смее, слава богу, и не понечи да се обърне. Тя грабна обувките си в ръка и побягна — хукна боса, скъпите й чорапи „Уелфорд“ се цапаха от тревата и нежните листенца на маргаритките, докато тичаше нагоре по моравата, далеч от него, към крушовата градина. Така можеше да влезе в къщата, без да я забележат…