Выбрать главу

Тичаше бързо. След дългите години тренировки тялото й се подчиняваше безпрекословно. Мускулите й бяха силни, тя бягаше бързо дори и боса. Ако можеше да продължи да бяга, без да спира никога…

След известно време усети, че плаче. Това бе недопустимо. Забави се и спря под изсъхналия дънер на едно повалено ябълково дърво.

Прекрасно знаеше кой е на другия край на линията. Бе успяла да го изкопчи в различни разговори с Том — привидното му безразличие, когато разказваше за живота в Оксфорд, не я бе заблудило. Онова момиче означаваше много за него. Младо момиче, много по-младо от нея.

Казваше се Поли. На галено — Пол. Том се смееше и се шегуваше с нея — не го бе виждала такъв.

Джуди се обу и тръгна наляво, към входа откъм кухнята. Щом влезе, се сблъска с няколко души от прислугата, но не им обърна внимание; леко се закашля, това можеше да послужи за обяснение за зачервените й очи, и изтича по мраморното стълбище на голямото фоайе към своите стаи.

Замисли се за Катрин. И за Софи. Жените на Масо се бяха оказали по-силни от нея, отново. Представи си как безцеремонно я изритват оттук. Можеше да се задържи още — достатъчно уверена бе в сексуалните си умения, за да е сигурна в това — но времето й изтичаше. Как щеше да постъпи Том? За миг се замисли. Щеше ли да й го каже в лицето? Или да й се обади смутено по телефона? Или пък да й прати писмо — вероятно с някакво бижу за раздяла…

Със сигурност щеше да загуби работата си. И новата си кола. Всичко, което й бе скъпо.

Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. О, не, нямаше да го допусне втори път. Нямаше да се остави да бъде отритната от сина, след като баща му я бе пренебрегнал. Да вървят по дяволите жените от рода Масо. Както и мъжете.

Тогава й хрумна нещо. За миг поспря, а после отиде в банята. Най-напред изми внимателно лицето си и се гримира — в розово, за да подхожда на роклята й от „Клоуи“ за вечеря.

После се приближи до шкафчето с лекарства — красива и богато украсена мебел, чието старинно огледало на вратата бе в рамка от слонова кост. Извади оттам противозачатъчните си таблетки и методично изхвърли и последната в тоалетната.

Усмихна се тайничко. Тактика, стара като света.

Но какво ли не вършеха хората в името на любовта. Както и на отмъщението.

Просто си спомни, че французите имат прекрасни закони за наследството — бе незаконно да се изключи детето от завещанието.

С брак или без брак, Джуди можеше да държи семейството в ръцете си завинаги. И бе твърдо решена да го направи.

Четиридесет и втора глава

Софи никога не се бе забавлявала толкова много. През онази първа вечер тя написа писмо на Том.

„Скъпо мое момче,

отседнала съм в дома на Хю Монфърт в Ирландия за известно време. Той никога не е бил личен враг на баща ти и се надявам, че някой ден ще му дадеш шанс и ще го опознаеш.

Искам да знаеш, че не изпитвам гняв към теб. Вярвам, че двамата с баба ти направихте грешка, но трябва сам да го разбереш. Винаги ще те обичам. Някой ден ще узнаеш, че любовта към едно дете невинаги означава да се съобразяваш с желанията му.

Можеш да ми се обадиш на мобилния телефон, когато пожелаеш. Надявам се скоро да те видя. И не се доверявай на Джуди. Със сигурност знам, че не те обича.

С обич, мама“

Сама пусна писмото в пощата на селото на следващия ден. А след това, с известно усилие, се постара да забрави напълно за болката около сина си.

След първите ден-два не бе особено трудно. Ирландия бе прекрасно място и двамата с Хю се забавляваха неимоверно. Яздеха из имението му, разхождаха се из горите, а по негово настояване тя опита и риболова. И макар че бе влажно и студено и се чувстваше малко глупаво в един от старите пуловери за крикет на Хю, тя успя да улови една дребна пъстърва. Изпита невероятно силно вълнение, когато я откачи от кукичката и я пусна обратно в потока. Ходеха по разни панаири и купуваха произведения на местни занаятчии, с удоволствие хапваха от местните гозби. Превърна се в специалист по пазаруване от разпродажбите и истински се забавляваше по време на Фестивала на жътвата. Докато Хю тренираше във фитнес залата си по два часа всеки ден, имаше време да си почива с книга в ръка.

Всяка сутрин усещаше как във вените й бликват талази от нови сили за живот.