— Значи ще се видим по-късно. Само кажи на госпожа О’Конър какво искаш за вечеря, става ли?
— Добре — измърмори тя и се качи нагоре.
Хю издиша с облекчение. Бе успял. Изтича до гаража и извади оттам астън мартина. Пресметна, че ще му трябват около два часа. Обмисляше го от средата на предната седмица, когато двамата се смееха за нещо след вечеря и бе осъзнал, че моментът ще настъпи скоро. Бе се обадил на няколко места и бе подготвен. Сега измъкна мобилния си телефон и звънна на Пол, собственик на един ресторант.
— Мисля да го направим тази вечер.
Пол цъкна одобрително с език.
— По кое време?
— Рано — около шест. Трябва да стане, преди да е хапнала сандвич вкъщи. Мислиш ли, че ще успееш?
— Никакъв проблем. Всъщност ми е нужен само час. Дори и по-малко, може би четиридесет и пет минути.
Хю се изненада.
— Само толкова?
— За теб съм тренирал специално — каза готвачът.
— Имаш горещите ми благодарности — отвърна Хю и затвори телефона.
Бе трогнат от доброто отношение на тези хора, които познаваше бегло — икономката, готвачката, собственика на любимия му ресторант в селото. За пръв път този ден усети лека тръпка на притеснение да се прокрадва в радостта му. Надяваше се никой да не остане разочарован.
Можеше да стигне до Корк точно за двайсет минути, ако караше с превишена скорост. Натисна здраво педала на газта и колата се понесе по пътя като заек, хукнал през полята.
Слънцето тъкмо бе залязло, когато се върна в замъка, и синьото небе все още бе прорязано от златни лъчи. Хю побърза да влезе вътре, където го посрещна госпожа О’Конър.
— Госпожа Масо вечеря ли вече? — нетърпеливо попита той.
— Още е в стаята си, сър. Преди половин час се обади да си поръча салата…
Раменете на Хю увиснаха. По дяволите.
— … но аз й казах, че готвачката още не се е върнала от Килкпатрик, там е на покупки.
— Отлично! — възкликна Хю, на когото му идваше да я разцелува. — Би ли я извикала да слезе и я попитай дали би желала да излезе на вечеря с мен. Кажи й, че не е нещо специално и няма нужда да се преоблича.
— Да, сър. — Възрастната жена остана за миг на мястото си. — Желая ви късмет — добави след пауза тя.
Хю се ухили и й намигна сериозно.
— Благодаря, госпожо О’Конър.
— Къде отиваме? — попита Софи.
Все още бе потисната: Хю я бе помолил да се погрижи сама за вечерята си за първи път, откакто бе пристигнала в Ирландия.
Чувстваше се като спукан балон. Със сигурност нямаше да мине много време, преди той да намери някакъв претекст и да й подскаже, че е добре да си тръгне. Той бе определено мъжествен — съвременен човек, а не отшелник като нея. Едва ли бе мъж, който е готов да чака.
Софи си мислеше, че това може да се окаже и последната й вечер тук. Защо да усложнява живота на Хю? По-просто ще е да си тръгне сама, отколкото той да се опитва да я отпрати. Бе прекарала един фантастичен, невероятен месец с него. Не искаше да се разделят с огорчение.
— Едно местно заведение. Нарича се „Сляпата щука“.
Въпреки волята си, тя се усмихна.
— Страхотно име за бар.
— Не е бар, а прекрасно бистро. Единственото място, което има звезда на „Мишлен“, поне в радиус от сто мили. Моят приятел Пол Бегала е главен готвач, невероятен майстор. Използва само местни продукти, всичко е сезонно и готви традиционни ястия. Овнешкото задушено, което приготвя, е направо божествено — трябва да се опита задължително. А пълненият му омар… направо не знам как да се изразя! Всъщност всичките му ястия са страхотни.
Софи изведнъж усети остър глад.
— Звучи чудесно. Трябва да си призная, че с теб се храня много по-обилно, отколкото някога през живота си.
Това прозвуча доста лично; изчерви се и й се прииска да върне думите си назад.
— О, стига. Това е заради физическото натоварване. Ходиш пеша, непрекъснато яздиш. Откровено казано, мисля, че би могла да напълнееш малко.
Той погледна право напред.
— Ето, пристигнахме.
— Направил ли си резервация? Предполагам, че щом има звезда на „Мишлен“, сигурно е пълно с хора.
— Обикновено е така — съгласи се кротко Хю.
Паркира колата и мина откъм нейната страна, за да й отвори вратата. Един бърз поглед вътре в ресторанта го увери, че Пол се е постарал.
— Благодаря. — Софи слезе и затвори вратата на колата. — Каква приятна музика.
— Това е дъщеря му, Брона. Свири в Лондонския симфоничен оркестър. Върнала се е тук през ваканцията си. — Сега, когато моментът бе настъпил, нервността му се бе върнала. — Заповядай.
Вратата се отвори широко и на прага застана Бегала, слаб мъж с блестящи очи и широка усмивка.