— О, Хю, това си ти. И госпожа Масо. Приятно ми е да ви посрещна, мадам. Последвайте ме, моля, масата ви е готова.
Софи се усмихна и прекоси дървената веранда. След миг зяпна изумена.
Малкият салон на ресторанта бе абсолютно празен — само една маса в центъра бе приготвена за двама. Старинен сребърен свещник бе поставен върху бяла покривка от фин ирландски лен, а стотици по-малки свещи бяха разположени из цялата зала. По стените имаше драперии от зелена коприна и навсякъде бяха подредени огромни вази с цветя, както и красиво аранжирани горски плодове и зелени клонки; уханието на рози и ярките цветове, които се открояваха на тъмнозеления фон опияняваха сетивата. Брона, облечена в рокля от червено кадифе, седеше в единия ъгъл, без да се натрапва на погледа, и свиреше нежна мелодия на изящната си златна арфа. В сребърна кофичка с лед ги очакваше огромна бутилка „Круг“.
— Хю. — Сърцето й подскочи. — Какво става?
Бегала се усмихна и дискретно се оттегли.
— Просто вечеря — усмихна се широко той. — Заповядай, седни. Цялата трепериш… да не би да ти е студено?
Софи поклати глава.
— Нервна съм — прошепна тя в отговор.
— Колкото и да е странно, аз — също. Да пийнем шампанско.
Той задържа стола й, докато тя се настаняваше, наля вино в чашата й, а после размисли, хвана треперещата й ръка и коленичи в краката й.
— Софи, колкото повече те опознавам, толкова по-силно те обичам — каза й простичко. — Възхищавах ти се още преди да те срещна. Останах запленен още в мига, в който те зърнах. А сега ми липсваш дори само като излезеш от стаята.
Една сълза се търкулна по бузата й. Но тя се усмихваше.
— Скъпа моя. — Хю целуна ръката й. — Ще се омъжиш ли за мен?
— О! — прошепна, тя. — О, да… о, Господи! Обичам те, Хю. Толкова много те обичам.
Той скочи на крака, грабна я в прегръдките си и я целуна от цялото си сърце.
— О, слава богу — каза Хю, когато най-сетне я пусна. — Имах намерение да изчакам — да се насладим на прекрасната вечеря, нали разбираш, да те накарам да се отпуснеш и да се успокоиш след няколко чаши шампанско. Но после осъзнах, че съм прекалено нервен и не бих могъл да вкуся и залък, освен ако веднага не чуя отговора ти.
Софи се засмя. За пръв път от ужасно много време насам се чувстваше напълно свободна и безгрижна.
— Абсолютно съгласна съм. И аз не бих могла да преглътна нищо. При това умирам от глад.
— О! — Хю се плесна по челото. — Пръстенът — проклетият пръстен! Шофирах като луд чак до Корк, за да го взема, а после толкова се развълнувах, че забравих даже да го извадя. — Измъкна малката кожена кутийка от джоба си и я отвори. — Надявам се да ти хареса.
Софи сведе поглед. Пръстенът я остави без дъх. Прекрасен шлифован диамант с много наситен жълт цвят, допълнен от два ледено кристални диаманта, обковани в двадесет и четири каратово злато.
— Мисля, че жълтите диаманти ти подхождат — обади се Хю. — Защото където и да отидеш, носиш светлина.
Тя бе смаяна.
— Ако не ти харесва…
— Не… не… Мисля, че това е най-изумителният пръстен, който някога съм виждала. — Софи протегна лявата си ръка и той го сложи на пръста й с усещането, че по този начин я бележи като своя, единствената награда, която има значение за него. — Красив е. Необикновен. Винаги ще ми напомня за теб. — Целуна го по устните. — Целият искри.
Хю я бе прегърнал с една ръка и двамата се бяха излегнали удобно един до друг в неговата спалня на шезлонга от времето на кралица Ан, тапициран с червена дамаска — един от любимите му, загледани в тлеещите въглени в камината.
— Не мога да повярвам, че съм сгоден.
— Съжаляваш ли вече? — усмихна му се Софи.
„Господи, колко е красива“, мислеше си Хю. Беше изпълнена с енергия и топлота. И все така елегантна, дори и след дългата разходка, вана и след това вечеря. Беше с вталена копринена пола, тъмносиня, със златна бродерия. Напомняше му с нещо за коприната на индийските сарита — беше разкошна и необичайна, и я бе комбинирала с яркосиня копринена блуза и наниз едри златисти перли. Софи бе от жените, които изглеждаха естествено елегантни. За нея стилът бе нещо инстинктивно и нормално като дишането, а външният й вид допълваше дълбоката й вътрешна красота.
— Никога. — Той помълча за миг. — Сам изненадах себе си и все пак — изобщо не ми се струва странно. Подхождаме си идеално. Познаваме се едва отскоро…
— Технически погледнато. — Софи сви рамене. — Но имам усещането, че съм свикнала с теб.
— Свикнала си с мен ли?
— Знаеш какво имам предвид — завъртя глава тя.