— И какво ще предприемем оттук насетне?
— Най-напред трябва да кажем на Том. — Сянка помрачи за миг красивото й лице, но Хю видя, че решимостта й не е намаляла. Вече не се съмняваше в това. Беше негова. — А после ще отидем при моя свещеник, отец Сабен. Той ще те обучи и ще извърши бракосъчетанието. Обикновено трябва да се изчака шест месеца. — Тя го погледна. — Ще се опитам да ускоря малко нещата.
Хю я целуна нежно по устните, като се стараеше да запази самообладание, макар всеки мускул в тялото му да бе напрегнат от желание.
— Мисля, че мога да чакам и шест месеца — каза той, но леко се отмести, за да не се притиска до тялото й. Но без особен резултат. Извивката на гърба й също го интригуваше силно. Най-добре напълно да избегне изкушението. — Струва ми се, че съм чакал години наред. Откакто почина Джорджи.
— Ще трябва да кажеш на семейството й.
— Сигурен съм, че ще се зарадват.
И наистина, колкото и да бе иронично, Хю се бе отдалечил от роднините си заради безкрайните им пожелания за късмет и непрестанните им подканвания да си намери някоя друга. Струваше му се, че никога не би могло да има друга.
Но ето че имаше. Слава богу.
— На какво се смееш? — попита го Софи. — Непрекъснато си усмихнат.
— Просто съм щастлив — отвърна той с притворени очи.
Това бе самата истина. Ако се опиташе да анализира чувствата си, радостта бе неизменно техен фон. Не беше бурна и шумна, не бе такава, че да го накара да подскача на място. Но обгръщаше всичко останало; беше тиха и дълбока, прилична на езеро, а не на водопад.
— И после ще се оженим. А може би ще си имаме и деца?
— Малко е късно за това. За съжаление.
— Така ли мислиш? Всичко може да се случи. Не си прекалено възрастна за деца.
— Вероятността е много малка — каза Софи и този път сянката върху лицето й се задържа малко по-дълго.
Хю се притесни.
— Мили боже, нали не мислиш, че ще те обвинявам, ако не се получи нищо, скъпа. Това просто би било чудесен допълнителен дар. Животът с теб е повече от достатъчна награда за мен. Честно казано — продължи той и усети как гласът му леко одрезгавява, без да иска, — смятах, че никога повече няма да изпитам щастие.
Софи се обърна и го погледна право в очите.
— Бил си депресиран?
— Нищо подобно. Не бях депресиран. Просто не бях щастлив. Имах своите вълнуващи мигове, професионални успехи, но бих могъл да ги определя само като носещи известно задоволство.
Това бе истина — бе работил по осемнадесет часа на ден за „Мейбъри“ само за да изпита това задоволство.
Хю се пресегна и стисна ръката й.
— А сега всичко се промени.
Софи се поколеба, сякаш не бе сигурна дали да каже нещо или не.
— Казвай! — Хю четеше мислите й. — Виж, скъпа, именно сега е моментът да си излееш душата. След като се оженим, няма да можеш да се измъкнеш. Нали такива са вярванията на католиците?
— Никакъв развод. — Тя се усмихна широко. — Което лично мен напълно ме устройва. Ти би трябвало да се притесняваш.
Отново се целунаха нежно.
— Не мислех за това — каза Софи след дълго мълчание. — А за бизнеса. Мисля си с какво бихме могли да се заемем, след като се оженим. Не се ли ядосваш понякога, като се сетиш за Питър Стоктън? Защото като сетя за него и за Джуди Дийн — „и за Катрин“, едва се сдържа да не каже тя, — направо побеснявам. Те измамиха сина ми. И съм сигурна, че този Стоктън ще съсипе компанията.
— Да, за съжаление в това няма никакво съмнение. — Хю реши, че това са въпроси, които изискват абсолютна откровеност. — Случвало се е неведнъж да го възпирам да не съсипе напълно качеството на продукцията, макар да е предназначена за масовия пазар. Аз исках „Мейбъри“ да се превърне в новата „Тифани“, с колекции от авангардни бижута. Стоктън винаги настояваше да се използват евтини камъни с по-лошо качество или пък злато с по-ниски карати — десет карата например вместо четиринадесет.
— Десеткаратово злато ли? Та нали ще цапа пръстите. Това изобщо не е злато.
— Разбира се, че не е. Но той все се стреми да пести средства. Няма никаква представа за качество или за налагане на определена марка.
Софи въздъхна.
— Жал ми е също и за акционерите, а не само за Том.
— Направили са своя избор, след като са се продали на него.
— Е, повечето се довериха на теб.
Хю наклони глава.
— Вярно. Но няма смисъл да съжаляваш за станалото, Софи. Това е бизнес. И независимо колко красив е продуктът — а в случая с „Масо“ става дума за истински произведения на изкуството — в крайна сметка си остава просто бизнес.
— Не мисля, че е така — възрази Софи. — Само се замисли. „Масо“ е била изградена за едно поколение.