Том остави телефона и се изненада колко силно облекчение изпитва.
Джуди бе много сексапилна, нямаше две мнения по въпроса. И той се забавляваше с нея. Но бе направо изтощен, а и изпитваше известно чувство на вина.
Нямаше бъдеще с Джуди. Все по-ясно го разбираше. Трябваше да посвети цялата си енергия на „Дом Масо“.
Но някак не се получаваше.
Джуди… Да, трябваше да скъса с нея. Но тя винаги правеше нещо, с което го караше да отложи момента. Времето никога не бе подходящо, а както вървяха нещата, явно нямаше да настъпи още месеци наред. Всеки ден му предлагаше ново удоволствие; всяка нощ гладкото й стегнато тяло се плъзгаше под завивките му.
Том се почувства гузен дори само като си помисли за това.
Технически погледнато, той не я мамеше. Не се бе върнал при Поли. Още не.
Просто му се искаше да бъде с нея, повече от всякога.
Каза си, че сега има тази възможност. Трябваше да престане да се държи като страхливец. Страхливец — грозна, но точна дума. Да, постъпваше като страхливец. Винаги бе по-лесно да го отложи за следващия ден.
Е, вече нямаше да отлага. Щеше да изчака Джуди да се прибере тази вечер и да й го съобщи възможно най-деликатно. Ще да й каже, че има друга. Или просто да обясни, че нещата помежду им не вървят.
„Сигурно пораствам“, мислеше си Том, докато излизаше през входната врата покрай намръщения иконом. Когато баба му не бе наоколо, всички служители от персонала го гледаха начумерено. Кой можеше да ги вини? Том не се бе отнесъл добре с майка си. Може би наистина бе допуснала грешка, вероятно се бе унизила, като бе излизала с онзи мръсник Лазар, но…
Странно. Том бе очаквал, че всичките му проблеми ще се разрешат, щом застане начело на компанията на баща си. И все пак, след като бе получил всичко, към което се бе стремил — компанията, замъка, момичето — сега то му се струваше лишено от смисъл. Предпочиташе да кара лодка по канала в Оксфорд или да се забавлява и да се смее заедно с Поли, с нейните оръфани джинси и широка тениска. С Джуди никога не се смееше.
Или да играе карти с майка си, която винаги губеше.
Беше загубила и голямата игра на карти.
Том отиде до старинното си бюро и измъкна писмото й от тайното чекмедже, където го бе прибрал.
Толкова му липсваше. Болеше го много. Ако трябваше да бъде откровен, вече не го интересуваше, че е на гости при Монфърт. Искаше да я види, да я прегърне силно.
В ума му пулсираха думите й — че винаги ще го обича.
Седмици наред черпеше сила от тях. „Масо“ бе затънала в голяма каша и Том трябваше да си признае, че няма никаква представа как да се справи. Джуди го изтощаваше. А Катрин отново се бе върнала към обичайната си студенина.
Прочете писмото за хиляден път. Отново се спря на редовете за Джуди. Може би Софи знаеше нещо за нея, нещо, което засега не се осмелява да му каже.
Е, поне тази стена помежду им можеше да събори.
И щеше да го направи. Още тази вечер.
Прииска му се да се поразходи в овощната градина и да види дали вече има узрели сливи. Когато бе по-малък, много обичаше да ходи там с майка си и да се оглежда за издайнически морави петна, да дърпа клоните надолу и да се опитва да събори с тояга онези, които бяха прекалено високо; после пъхаше сладките и топли от слънцето плодове в устата си и се смееше, а майка му го гъделичкаше…
Градината му подейства успокояващо. Сливите още бяха със зелени жилки, но той изпита удоволствие от сочната им красота. Беше късният следобед на един прекрасен слънчев ден. Том седна на един покрит с мъх пън, извади от джоба мобилния си телефон и набра номера на майка.
— Ало?
— Мамо, аз съм. — Усети, че използва английското обръщение, което тя предпочиташе.
— О, миличък… Скъпи… Том! Толкова се радвам да те чуя. Обичам те, съкровище.
— И аз те обичам. — Той се засрами от буцата, която се надигаше в гърлото му. — Не бива да позволяваме това да застава помежду ни, мамо. Аз… съжалявам, че те изгоних от дома.
— Няма нищо, миличък. Знам, тогава бе убеден, че така защитаваш баща си.
Не искаше да говори за това.
— Хю никога не е изпитвал лична омраза към баща ти. Уверявам те. Ще му дадеш ли шанс?
— Ще скъсам с Джуди — каза Том.
Искаше да смени темата.
— О, слава богу! — Софи въздъхна облекчено. — Тя не беше подходяща за теб.
— Съгласен съм. Виждаш ли, мога да бъда и разумен. — Вече се чувстваше по-щастлив. — Двамата с теб винаги сме били заедно, мамо. Не биваше да забравям това.
— Мога да те разбера защо го направи. — Майка му в другия край на линията се разплака. — Скъпи, много искам да те видя. Искаш ли да дойда в Париж?