— Моля ви, наричайте ме Софи — предложи тя.
Грегоар я разведе по етажите, като насочваше в една или в друга посока дребната й фигурка. Държеше се приятно покровителствено и като истински кавалер отваряше всяка врата и събираше персонала само с едно щракване на пръсти. Толкова много лица за запомняне, но поне в това Софи бе напълно уверена в себе си. Трудните години, през които насила се бе превърнала в идеалната домакиня за Пиер, я бяха научили на много неща, включително бяха тренирали паметта й, така че идеално запомняше лица и имена. Преобладаваха мъжете — Жан-Гом Рубен, жилав, петдесетгодишен, директор на отдел „Продажби“; Ришар Роже, едър и набит мъж, отдел „Нови продукти и пазари“; Феликс Пето, също набит и със зачервен нос поради любовта му към виното — май изобщо не изглеждаше като ръководител на дизайнерите. Директорът на отдел „Връзки с обществеността“ Жил Керуал отсъстваше, бе в Ню Йорк, но заместникът му бе привлекателна и доста строга на вид млада жена — Джуди Дийн. Най-лесно запомни нея от всички вицепрезиденти — единствената американка и единствената жена.
— Приятно ми е да се запознаем — каза Джуди и стисна решително ръката й.
Софи я огледа внимателно; елегантен вълнен костюм в малиново червено, доста смел избор на цвят. Косата й бе прекалено късо подстригана, но несъмнено тази жена бе много привлекателна. Костюмът бе с къси ръкави и Софи нямаше как да не забележи отличния мускулен тонус на ръцете й.
Почувства се леко засрамена. Самата тя членуваше в няколко престижни парижки клуба за здравословни грижи за тялото, но месеци наред не бе стъпвала в нито един. Струваше й се глупаво да вдига гирички и да бяга на пътечката, след като е прехвърлила трийсетте, но тази жена очевидно го правеше, а едва ли бе чак толкова по-млада — и изглеждаше фантастично.
— За мен е удоволствие. Благодаря за усърдието, с което работите за нас — каза Софи.
— Е, благодаря за заплатата, която ми давате.
Младата жена се усмихна, за да покаже, че се шегува.
— Няма много жени в офиса на „Дом Масо“ — отбеляза Софи.
— Не. Много жени все още предпочитат да си стоят у дома — хладно отбеляза Джуди.
Софи се замисли за миг. Нападаше ли я тази жена? Но пък същевременно се усмихваше, разкривайки американските си невероятно бели зъби.
— Сигурно е така. Но се радвам, че вие сте тук. Ще ми е приятно да чуя мнението и на друга жена, докато преглеждам делата на фирмата.
— Само кажете с какво мога да ви помогна, мадам Масо. Каквото и да било.
— Джуди е една от изгряващите ни звезди — обади се и Грегоар.
— Сигурна съм в това — отвърна Софи. — Радвам се, че се запознахме, Джуди.
— Приятен ден — пожела й по-младата жена и се обърна към компютъра си.
— Защо наистина има толкова малко жени тук? — попита Софи, докато вървеше с Грегоар надолу по стълбите.
Предпочете да слезе пеша, вместо да използва тесния асансьор; може би щеше да е добре да се разпореди да инсталират нов, съвременен модел. Старинните неща имат своето очарование, но не и когато става дума за техника.
— Няма кандидати за работа — отвърна той. — Встрани от блясъка на витрините и модните ревюта бизнесът е много скучен по същество. Само счетоводство и сметки. Дамите имат много по-забавни занимания, с които да запълват времето си, както сигурно знаете, мадам. Софи — поправи се той. — Извинявайте за старомодните ми маниери. Силата на навика.
Стигнаха до първия етаж, където рецепционистката ги изгледа притеснено, но Софи й се усмихна успокоително. Грегоар й отвори вратата; колата му вече ги чакаше и той задържа задната врата, за да се настани тя удобно.
— Имате ли нещо против „Ла Курон“?
Името й беше познато — нов и невероятно скъп ресторант, на който наскоро бяха присъдили заветната трета звезда на „Мишлен“ за класическата му френска кухня. Менюто бе предимно нормандско, с много сметана и ябълки. Софи усети как мислено преглъща.
— Абсолютно никакви възражения.
— Значи отиваме. — Наведе се напред и даде инструкции на шофьора. — Толкова се радвам, че се съгласихте. Чудесно е да имаш интересен събеседник. — Лазар я погледна, а в сините му, леко скосени очи танцуваха пламъчета. — Помня красотата ви, разбира се, но бях забравил колко сте интелигентна.
Софи почувства, че се изчервява до корените на косите си. Много време бе минало, откакто някой й бе правил личен комплимент, а и никога не й се бе случвало да я похвалят за ума й. Погледна Лазар с признателност.
— Благодаря — каза само, спомнила си инструкциите на Пиер.
„Една дама приема комплиментите с усмивка и никога не възразява.“