Селин бе подслушвала до вратата. Сега отвори и зяпна Том, без да може да повярва на очите си.
— Извикай полицията! Обади се на проклетата полиция! — крещеше Стоктън.
— Защо, мосю? — бързо се обади Селин. — Те ще трябва да ви арестуват, тъй като ви видях как нападнахте мосю Масо без никакво основание.
— Благодаря ти, Селин.
— И напускам. Не искам да работя за такъв човек — каза тя и задържа вратата за Том, който я последва навън.
— Не беше нужно да напускаш заради мен — каза той с благодарност в гласа.
Тя го погледна хладно.
— Не е заради вас. Чух какво каза за мадам Масо. Тя е невероятна жена, за която човек работи с радост. — Селин го изгледа неодобрително. — Не бяхте прав да я освободите от поста, мосю. Тя е страхотен ръководител.
Том въздъхна.
— Мадам Масо бе вдъхновение за всички нас. Ако искате да знаете защо хората напускат, именно това е причината. Тя донесе промяна. Отнасяше се добре със служителите. Наистина разбираше и от хора, и от бижута. Ценеше красотата.
— А аз — не. Това ли искаш да кажеш?
— Точно така. — Селин бе категорична. — Но може би щяхте да се научите.
Стенанията на Стоктън достигнаха до тях през затворената врата.
— Той плаче — отбеляза Том.
— Като всички грубияни и той е страхливец. — Селин вирна брадичка. — Отивам си у дома.
— Мога ли да те закарам до някъде?
— С кола съм. Кажете ми, мосю Масо, мадам Масо обясни ли ви за Джуди Дийн?
Том замръзна.
— Каза ми, че не я одобрява.
— Нищо повече?
— Защо, има ли и друго?
Селин се замисли за момент.
— Не — каза тя накрая. — Не е моя работа. Но послушайте съвета ми, мосю. Обадете се на майка си. Мисля, че има какво да научите от нея. И не само за диамантите.
Четиридесет и пета глава
— Нищо няма да промени решението му, скъпа. — Хю я прегърна през рамо, не можеше да направи друго. — Нищо, освен времето. Мога да поговоря с него, но мисля, че му трябва известно време.
— Да.
Софи се взираше със сухи очи в Алпите, които се издигаха величествено пред тях. Не бе плакала от понеделник насам. И това бе нещо.
— И не забравяй, че сега е по-различно от предния път. Казал ти е, че те обича.
Тя кимна.
— Вярно е. Но е толкова тежко — собственият ми син смята, че предавам Пиер. А не обратното.
— Тогава просто му кажи истината.
— Знаеш, че не мога.
Хю замълча. Съгласен беше; Софи не можеше да разкрие пред сина си изневерите и презрителното отношение на баща му към брака. Момчето обичаше един идеален образ и тя никога не би отнела мечтата от детето си. Именно тази сила на характера доказваше за сетен път на Хю, че е напълно прав да я обича с цялото си сърце.
— В такъв случай планът ни е напълно уместен. Твоят стар приятел свещеникът е много прозорлив човек.
— Очаквах да го кажеш. — Той се зарадва на леката закачлива усмивка, прокраднала се върху лицето й. — Само защото искаш да ме вкараш в леглото си…
Хю бе изненадан, при това доста приятно, от срещата си с отец Сабен. Свещеникът, облечен в овехтялата си роба, ги бе посрещнал в претъпканата си и доста разхвърляна къщичка. Здрависа се енергично с Хю, леко потупа Софи по гърба, а после я накара да изпие чаша бренди. Не бе сантиментален, нито говореше с изтъркани сладникави фрази. Вместо това веднага бе предложил да се обърне към епископа с молба да не чакат шест месеца.
— Все пак аз съм твой духовен наставник през последните шестнайсет години — каза той и добави иронично — и през по-голямата част от времето не си ми създавала никакви грижи.
При тези думи отец Сабен изгледа Хю с взискателен поглед. Хю се почувства леко гузен — старецът сякаш можеше да надникне чак в спалнята му. Прокашля се смутено.
— Мога още утре лично да се заема с въвеждането ви в брачните задължения. Основното изискване към вас, мосю Монфърт, е да се съгласите да възпитате децата в католическата вяра.
— Ако имаме деца — изненада се сам от отговора си той, — защо не!
Хю не бе вярващ човек. Макар че му се искаше да е такъв. Би било хубаво в крайна сметка да има опора в тежки времена, да има надежда. Да знае, че може отново да види Джорджи и бебето си…
И ако имаха деца, ако станеше чудо, Хю би искал и те да имат надежда.
— Но сватбата… Том няма да дойде — нещастно промърмори Софи.
— Скъпо мое дете, това няма значение. Като твой свещеник, бих те посъветвал да размените своите обети и да продължите с живота си. Именно защото си мисли, че може да осуети брака ви, Томас е категорично против. След като се ожените обаче, той ще трябва да приеме факта. Моето мнение е, че по-скорошната сватба, а не отлагането й е най-добрият ти шанс да се сдобриш със сина си.