Изпитваше гняв. Толкова много години бе работил неуморно, непосилно. Всички онези изтощителни полети до Токио, месеците, в които бе ухажвал „Де Биърс“ в Южна Африка. Именно той, Монфърт, бе съживил „Мейбъри“ от пепелта. Бе издигнал до върха една посредствена и губеща дребна марка и бе направил акционерите й богати с цената на внимателно планиране, безскрупулно изкупуване на чужди компании, орязване на излишния товар и съкращаване на ненужни позиции. И междувременно бе извършил истинска революция в този бизнес.
А сега — дребнави човешки страсти: лична вражда, завист, глупост, щяха да съсипят всичко. Пийт Стоктън бе на път да затрие напълно две печеливши иначе компании.
Монфърт искаше да го накаже. Да отмъсти за Софи, а също и за Том. Освен това му бе дотегнало да бъде на второ място. Всъщност напоследък изпитваше известен срам, че е положил толкова труд, нерви, амбиции и време в компания, в която не притежава контролния пакет акции.
Искаше да има собствена фирма. И двамата съпрузи Брант бяха разковничето.
Те се върнаха във всекидневната. С облекчение забеляза, че се усмихват.
— Шест процента, мадам Масо, и ще сключим сделка.
Софи погледна Хю. Той кимна.
— Дадено — отвърна той. — Да се залавяме за работа.
Четиридесет и шеста глава
— Красота — каза той. — Наведе се и целуна ръката на невестата си. — Нали така, Наташа?
Наташа се помъчи да преглътне жестокия му въпрос. Той й се усмихна; харесваше му да я гледа как се измъчва. В очите й напираха сълзи и леко хапеше устни, докато се опитваше насила да разтегля устни в усмивка.
— Да, Пьотр — прошепна едва. — Така е.
Добре. Беше все така покорна. Искаше да я изпробва. Досега не се бе изложила. Наричаше го с новото му име — Пьотр; беше му забавно да влиза в нова идентичност, след като бе обърнал гръб на стария си живот. Тя го бе завела при роднините си и се придържаше към историята, която той бе съчинил. Наташа искала да избяга, а Пьотр съвсем безкористно предложил да й помогне. Рискувал личното си благоденствие пред нейното желание.
Естествено, роднините й в Еспу го приеха с отворени обятия. Особено бабата, Катерина. Наташа бе любимата й внучка и тя неспирно се суетеше край Пьотр.
Той бе спасител.
Истински герой.
И най-харесваният ухажор на племенницата на Наташа — Од.
Братът на Наташа, Свен, се бе оженил за французойка от Ним, върнал се бе във Финландия и бе преуспял. След края на войната французите отчаяно копнееха да съберат отново разпилените късчета на живота си и един от начините да го постигнат, след години на режим и ограничени дажби храна, бе да се върнат към разкошната кухня. Мариан имаше роднини в ресторантския бизнес и Свен печелеше добре, като ги снабдяваше с финландски деликатеси — прясна риба, пушено месо, медовина. Цялото семейство живееше, благодарение на тази търговия, в голяма къща в покрайнините на града, с хубава градина. Имаха цветен телевизор и американска кола. Свен издържаше баба си, стария си баща, Алфред, и една пълничка и невзрачна на вид дъщеря.
Бе я нарекъл Од, на името на великата основателка на Исландия — Од Мъдрата. За съжаление името й подхождаше точно толкова, колкото би й подхождало да се нарече Елена от Троя. Од бе глуповата и скучна. Помагаше на баща си в магазина, нямаше никакво желание да учи в колеж и изглежда, нямаше други амбиции, освен всяка вечер да получава допълнителна порция десерт.
Свен полагаше всичкото старание, на което беше способен, да обича дъщеря си. Все не можеше да разбере защо тя не прилича на Мариан, неговата елегантна жена, или на отдавна изгубената му сестра Наташа, страстна натура, която бе избягала в Естония, за да се ожени тайно за богат банкер; и двете бяха жени, готови да се впуснат в съвършено нов свят в името на любовта, да пожертват всичко познато и да скочат в неизвестността. Од само се мотаеше наоколо, трупаше килограми и се взираше късогледо в телевизора. Не се интересуваше нито от дрехи, нито от флиртове с момчета. Все пак колкото и глуповата да беше, Од инстинктивно усещаше, че не е красива и никога няма да бъде жена, предизвикваща интерес. Беше отписала мъжете като загубена кауза и се бе посветила да помага на баща си.
Свен искаше единственото му дете да покаже поне някаква искрица воля за живот. Често му идваше да я разтърси здраво. Друг път искаше да разтърси ядно жена си: откъде бяха дошли тези отчайващи гени на Од? Той бе човек от съвършено друга порода…