— Ще се постарая да улесня максимално целия процес за вас — каза Лазар.
И се усмихна.
Шеста глава
— Добро утро, сър.
— Добро утро, госпожо Пърси.
Хю влезе в кабинета си с решителни крачки, остави куфарчето си на бюрото, отвори го и измъкна куп документи.
— Свържи ме с Луи Метре, ако обичаш.
— Веднага, сър.
Елизабет Пърси му поднесе черен чай без захар в тънка като хартия порцеланова чашка и като всяка сутрин отново се възхити на шефа си. Тя беше на двадесет и осем и много щастливо омъжена, но какво лошо да се порадва на чуждата красота, нали? Днес, както винаги, той бе облечен безукорно, с присъщия му вроден стил — и бе сигурна, че изобщо не се замисля над това. Всичките му костюми бяха правени по поръчка, разбира се, както и обувките, и ризите му. И днес, както всяка друга сутрин, вратовръзката му бе много дискретна — дребни квадратчета в тъмночервено и морскосиньо. Дрехите на Хю Монфърт никога не прикриваха тялото му. Под идеалната им кройка винаги се очертаваха — когато се движеше или стоеше с изправен гръб — стегнатите му мускули, гъвкавата сила на тялото му.
Тъй като тя отговаряше за дневния му график, отлично знаеше как тренира — пет пъти в седмицата ходеше на карате, три пъти — на бокс, и всеки ден, без изключение, посещаваше фитнеса. Сигурно и тази сутрин бе минал оттам — тренировка с боксовата круша, вдигане на тежести. А после сам си е приготвил закуската вкъщи: бъркани яйца, бекон, препечена филийка и вероятно единствен той в цяла Англия все още добавя към всичко и пушена херинга.
Чаят, който му бе сервирала сега, щеше да е последната доза стимулант, която поглъща днес. С обяда не пиеше вино, а и на вечеря рядко изпиваше повече от една чаша. Спазваше изключително здравословен режим, но Елизабет знаеше, че самият той би се присмял на такова описание. Хю просто програмираше тялото си така, че да поддържа възможно най-високо ниво на енергия, за да си върши работата.
Отнасяше се към собствената си физика като към всичко останало — средство за постигане на определена цел.
Хю изгълта чая си наведнъж; беше направо парещ, точно както го обичаше, и подаде на секретарката си празната чашка с чинийката.
— Благодаря ти.
Тя мълчаливо се оттегли и само след секунди на телефона му светна червена лампичка. Той натисна копчето.
— Мосю Метре, сър — с равен глас съобщи секретарката му.
— Свържи ме, ако обичаш.
Хю доволно си помисли колко добре работи Елизабет. Никога повече не би назначил неомъжена жена на работа, поне не и в своя кабинет. Спомни си с досада за последните две девойки, които със сълзи на очи му се бяха врекли в любов. Колко ужасно неприятно се бе получило за всички. Разбира се, беше ги преместил на друго място и бе увеличил заплатите им, но никога повече не искаше да става обект на подобни сцени.
Просто не се интересуваше от жени.
— Хю, момчето ми — гласът на Метре го върна в настоящето. — Поздравления за наградите „Оскар“. Какъв триумф само, направо сме под обсада!
Метре бе неговият човек в Париж, който му служеше за събиране на информация, а освен това ръководеше малкия, но винаги пълен с хора бутиков магазин на „Мейбъри“ на „Рю де Пренс“.
— Да, така чух и аз. — Новата колекция се разпродаваше като топъл хляб и това вече се превръщаше в проблем. Трябваше или да намерят още камъни, или да измислят нови модели. Не биваше да се допуска витрините да останат празни. — Какво става с доклада ти?
— Ще бъде при теб след ден-два.
— Разкажи ми го накратко сега. Чакай за секунда. — Остави французина на изчакване и се свърза с госпожа Пърси. — Задръж всички обаждания — нищо не бива да прекъсва този разговор.
— Да, сър.
— Давай подред — обърна се отново към Метре и извади голям жълт бележник заедно с писалката си „Монблан“.
— Ами, смятам, че моментът е настъпил. Най-сетне.
Хю се усмихна широко.
— Наистина.
Това бяха чудесни новини, далеч по-добри от шумотевицата на наградите „Оскар“ или продажбите на новата колекция. Искаше „Дом Масо“. Бордът на директорите искаше „Дом Масо“. Превземането на компанията би решило всички проблеми, свързани с устремното разрастване на „Мейбъри“. Отново си представи с наслада престижните адреси, старинните магазини, овехтели и нуждаещи се от основен ремонт — на Бонд Стрийт, Пето Авеню, „Рю Фобур Сент Оноре“. Имаха представителен магазин дори в Токио, макар той да им костваше значителни загуби. Освен това имаха и контакти с управителите на мините на „Де Биърс“, с местни майстори занаятчии, с дизайнери, златни мини… всичко.
От девет години се опитваше да изкупи „Дом Масо“. Никакъв успех. Дори не искаха да разговарят с него. Онзи надут пуяк Пиер Масо бе влюбен в славата си и в момичетата по Френската Ривиера, пет пари не даваше за доброто на акционерите си. А след изчезването му Грегоар Лазар настояваше, че трябва да следва волята на Масо. „Мейбъри“, под неговото ръководство, имаше много ясен план за бъдещето, но нямаше достатъчно пари, нито конкретни възможности за едно агресивно изкупуване на акции. Но балансът на силите с всяка изминала година се променяше в негова полза. И той изобщо нямаше намерение да се отказва.