Това предизвика буря от протести. Мариан заплака, Алфред замърмори как било хубаво всички да са заедно, а Свен само поклати глава и се опита да успокои спора.
Всъщност той смяташе, че е отлична идея Пьотр и Од да се преместят във Франция. Финансовите умения на Пьотр можеха да са много по-полезни за бизнеса, ако действа откъм страната вносител. А и откровено казано, бе му дотегнало да живее в многолюдна къща. Искаше да се порадва на малко мир и спокойствие в охолните си години на средна възраст. Ако Пьотр искаше да се преселят във Франция, за предпочитане в слънчевия юг, Свен и Мариан можеха да им ходят на гости и да се радват на внуците си по време на суровата финландска зима.
— Од има френско гражданство благодарение на теб, Мариан, и като неин съпруг, аз успях да си извадя паспорт.
Пьотр бръкна в джоба си и извади оттам тънката, подвързана с кожа книжка.
— Доста бързо — отбеляза учудено Мариан.
Наистина бе така. Свен не се изненада. Пьотр категорично бе от хората, които си съставяха най-прецизен план и после действаха светкавично.
— Заминаваме утре.
Мариан изхлипа шумно, Пьотр не каза нищо. Од притеснено потупваше майка си по рамото.
— Дългите сбогувания са тежко изпитание — каза тя. — Ще ти се обадя, майко, ще ти се обадя веднага щом влезем в пристанището.
— Тръгваме рано призори — заяви Пьотр. — Няма нужда да ни изпращате до пристанището. — Гласът му бе странно сдържан; дори някак студен, спомняше си по-късно Свен. — Мразя сърцераздирателни сцени.
— По-добре аз да ти се обадя — добави и Од. — Да гледаме към бъдещето, а не към миналото. — Обърна се към съпруга си с обожание в погледа. — Двамата с Пьотр искаме да идем на някое топло място, да си купим къща. Ще е хубаво да ни идвате на гости, а след време да се радвате на внуците си, нали?
Свен се зарадва, като забеляза усмивките по лицата на жена си и на баща си. Од прегърна всички с насълзени очи, а той измъкна бутилка шампанско.
— Но аз мога да ви закарам с колата до пристанището — предложи Свен. — Ще имате много куфари. А на такситата не може да се разчита.
— Няма да носим никакъв багаж, освен малко дрехи за преобличане. Не обичам да нося много багаж. Колкото по-малко товар, толкова по-добре. — Пьотр погледна Наташа, която бе седяла през цялото време в края на масата и се бе взирала в ръцете си. — А и Наташа вече се съгласи да ни закара. И бездруго става рано сутрин.
— Ами, много мило от твоя страна — кимна Свен. Усмихна се на сестра си. Може би вече бе преодоляла проблемите си. — А после ще се върнеш при нас.
— Да, скъпа — обади се дрезгаво и баща му. — Поне ще ми остане моята мила Таша.
Тя само кимна безмълвно. Свен си каза, че наистина е много по-добре младата двойка да замине. Сестра му щеше да остане при тях — искаше му се тя да се превърне пак в онова жизнерадостно, страстно момиче, което познаваше някога. Освен това искаше дъщеря му да следва собствения си път.
Когато на другата сутрин Свен се събуди, вече бяха потеглили. Мебелите и вещите им бяха прилежно подредени в стаите им. Зачака Наташа да се върне и да разкаже по-подробно за отпътуването им.
Тя обаче не се върна. Не се обади и Од. Те позвъниха притеснени в полицията и в имиграционната служба; оттам им казаха, че Пьотр и Од Владеквич са слезли в Кале една седмица след заминаването си от Финландия, и това бе последното, което Свен чу за дъщеря си.
Никога повече не видя никого от тримата.
— Ще паркираме тук.
Пьотр кимна и Наташа отби встрани. Уличката бе тясна и тъмна, встрани от осветената главна улица и доста далеч от пристанището.
— Какво? — Од изненадано се озърна наоколо. — Но това е глупаво, миличък. Можем да стигнем много по-близо.
— Предпочитам да повървя, да се поразтъпча.
Наташа мълчеше, просто отвори вратата и слезе от колата.
Од погледна леля си с раздразнение. Искаше й се баща й да ги бе докарал. Наташа все я поглеждаше злобно или й правеше хапливи забележки. Непрекъснато се мотаеше около тях, докато Од искаше да е насаме с Пьотр.
— Навън вали — изтъкна тя.
Но Пьотр не каза нищо, затова тя покорно слезе от колата. Може би го правеше от сантименталност — вероятно искаше да се сбогува с Финландия по този начин. Дори и така да е, беше й много студено.
— Носиш ли си паспорта? Изобщо няма да се учудя, ако си го забравила — каза Наташа с толкова остро презрение в гласа, че племенницата й се стресна.
Почувства се обидена и отвърна:
— Нося го. — И го измъкна от горния джоб на платото си.
— Аз ще го взема — заяви Наташа.