Пристъпи и издърпа документа от ръцете на младата жена.
— Какво правиш? — погледна я втрещено Од.
Леля й се извърна.
— На теб няма да ти трябва — със злобно опънато лице процеди тя. — Аз ще го използвам.
— Ти си полудяла — възкликна Од. — Скъпи, кажи й да престане.
Но изражението на съпруга й, който се бе приближил към нея, бе странно. Нито следа от обич, нито дори от някаква топлота. Изглеждаше… безразличен. Далечен и чужд.
— Едва ли наистина си си въобразявала, че жена като теб може да привлече вниманието ми, Од — каза Пьотр. — Ти ми беше полезна, но ролята ти вече приключи.
— К-к-какво?
— Чу ме. Сега коленичи — нареди той.
— Какво? Защо? — викна тя.
Вече притреперваше от внезапна вълна на силен страх. Искаше да е при баща си.
— Защото ще те убия — равно каза Пьотр.
Светът й се завъртя.
— Не! — изпищя тя.
Пьотр се наведе рязко и вдигна голям камък, който намери встрани от пътя. Од се помъчи да побегне, но Наташа я стисна с изумителна сила и я задържа на място. Момичето се вторачи диво в нея.
— Какво правиш? — извика тя. — Ти си моя леля!
Наташа я погледна с омраза.
— Как смееш да си въобразяваш? И да го докосваш! — просъска тя. — Не виждаш ли, че той е мой!
— Не! — изхлипа Од. — Нищо не разбирам!
Наташа я бутна напред. Пьотр замахна силно и я удари с камъка, много точно прицели удара в слепоочието й. От раната потече тънка струйка кръв и тя се строполи на земята безмълвно.
Наташа се наведе и изхлузи палтото от неподвижното тяло.
— Какво ли разбираш ти от любов? — възкликна тя.
После се изправи и се усмихна сияйно на Пьотр.
— Хайде да тръгваме — каза той и закрачи напред.
— Където пожелаеш, скъпи — спокойно отвърна тя.
Затича подире му, подобно на бездомно кученце, което си е намерило господар.
Четиридесет и седма глава
Джуди се усмихна предпазливо на Кристин.
— Ще отскоча до банята — каза тя. — Веднага се връщам.
— Разбира се, мадмоазел.
Джуди хукна към сервизните помещения толкова бързо, колкото можеше да тича с кремавите си обувки на високи токчета „Джими Чу“. Едва успя да стигне навреме. Затвори се в най-близката кабинка, свлече се на колене и повърна обилно.
Само секунда забавяне и щеше да повърне направо на пода.
Не спря да бълва, докато в стомаха й не остана нищо. Така ставаше поне четири пъти в седмицата, всяка сутрин. А и дори да не повръщаше, непрестанно й се повдигаше.
Беше подложена на стрес, какъвто не бе и подозирала, че съществува. След като уволниха Том, в компанията всички започнаха да се държат язвително с нея; колегите й подмятаха обидни забележки на всяка крачка.
Сега властта бе в ръцете на други. И тя не можеше да разчита на никаква подкрепа.
За пръв път от осем години насам Джуди нямаше на кого да се опре в „Масо“. И разбираше колко силно я мразят всички. Дори и новата й секретарка не прикриваше ненавистта си.
Онзи проклетник Грегоар бе отново в кабинета си — кабинета на Том; и за него бе истинско наслаждение да я унижава. Постоянно й правеше груби забележки, и то публични — сякаш за него тя бе просто елитна проститутка.
А Том бе съвършено дистанциран. Единственото, което донякъде я крепеше, бе, че все още живее в замъка. Той не би могъл просто да изпъди майката на детето си.
И тя разчиташе на това, беше се вкопчила в тази мисъл.
Тя бе Джуди Дийн от Охайо и не се отказваше лесно. Бе част от историята на семейство Масо; част от играчите край голямата шахматна игра. И бе твърдо решена да спечели.
Седнал зад бюрото си, Грегоар Лазар изруга. Секретарката току-що му бе донесла нов куп документи, изпратени от адвокатите; Том Масо бе завел нов иск.
Разглезеният хлапак не се предаваше.
Лазар ненавиждаше цялото семейство Масо. Всички. Защо просто не се оттеглеха? Спомни си за Софи и колко близо бе до… Толкова близо. А ето че сега отново бе тук и отново се мъчеше да се катери към върха. Лазар стисна гневно документите. „Пиер Масо, прекалено дълго ти се разминава всичко…“
Чу се трясък и през вратата нахлу шефът му. Лазар въздъхна с презрение. Искаше му се и американецът да се махне.
— По дяволите! — изрева Стоктън. — Поглеждал ли си напоследък проклетите акции, Лазар?
Той само се завъртя на стола си. Не можеше да понася новия си шеф, а точно днес пък изобщо не искаше да се преструва.
— Не обвинявай мен за това — сопна се той. — „Мейбъри“ е твоя компания. Аз отговарям само за „Масо“. И едва отскоро съм тук.
— Стига си намирал оправдания — изръмжа Стоктън. — Доведох те тук, за да спреш разрухата. Вместо това потъваме като проклетия „Титаник“, натъпкан с бетон.