Лазар отговори спокойно:
— Нищо не мога да направя, докато не овладееш положението. Навсякъде се говори само за „Монфърт джуълс“.
— Казах ти да не споменаваш това копеле! — викна американецът. Пръски слюнка овлажниха устните му; Лазар усети как в стомаха му се надига погнуса. — Пак започваш със старите си номера. Безделничиш, докато конкуренцията не те смачка напълно. Седиш си тук и си чакаш заплатата. Защо мислиш, че изобщо се насочихме към „Масо“? Именно защото потъваше, защото си пълен загубеняк.
Лазар бе уморен. И отегчен — беше му дошло до гуша от цялата компания, от противния дебелак Стоктън, от целия род Масо. Искаше му се всички да се продънят в ада. Но парите му трябваха…
— Значи всички ще те сметнат за истински глупак, задето си ме назначил отново — просъска той, изненадан от собствената си злъч. — И не забравяй, че именно ти го оповести публично. На кориците си сниман как ме прегръщаш през рамо, а Джуди разтръби навсякъде, че изборът е лично твой. Помниш ли?
Разбира се, че Стоктън помнеше, отлично при това.
— Вината е изцяло твоя — спокойно заяви Лазар. — Твое беше гениалното решение да уволниш Хю Монфърт.
— Благодари на Бога, че го направих. Той не бил дал и пет пари за теб, никога. И те презира не по-малко от мен.
— О, така ли — присмя му се Грегоар. — Бих отбелязал, че на Уолстрийт теб те презират далеч повече. След като отряза Монфърт, ти си изложен на подигравките им като бездарен глупак, какъвто всички знаят, че си открай време.
— Подъл мошеник! — изруга Стоктън. — Ще те уволня на секундата, безполезен глупак такъв.
— Не вярвам, че ще го направиш. — Лазар се засмя. — Би бил голям наивник, ако смяташ, че няма да изпея всичко пред пресата. Мислиш ли, че няма да им разкажа за дребнавите ти планове за спасяване на собствената ти репутация и как държиш Джуди в компанията само защото спи с малкия Масо? Ти също имаш шефове. Бордът на директорите може да се освободи от теб, а и двамата знаем отлично, че в момента танцуваш върху много тънък лед.
— Върви по дяволите — изръмжа Стоктън. Но после прехапа устни, защото Лазар беше прав. — Ако уволнят мен, и ти си отиваш — ехидно се озъби той. — Никой няма да държи на работа човек, когото аз съм назначил и който не постига нужните резултати. По-добре си трай, нещастен жабар. Защото, ако потъна аз, и с теб е свършено.
Двамата се вторачиха един в друг с омраза.
Поглъщането на „Масо“ от страна на „Мейбъри“ бе истински провал. Пазарът бе реагирал остро на уволнението на Хю Монфърт, а след това се разнесе и мълвата за масовите оставки на ключови фигури в представителните магазини. Както и за напускането на основните дизайнери на марката, които не бяха обвързани с договори; последваха и делата, заведени в Лондон, Париж и Ню Йорк от Томас Масо, в които той настоява да бъде върнат на поста главен изпълнителен директор, както и да получи компенсация от милиони евро. Стоктън се бе надявал, че поне те ще бъдат отхвърлени в съда, но младият Масо водеше битката на живот и смърт. Иск след иск се завеждаха в съда от „Елджин и Хартфорд“, от кантората на „Линкълнс Ин“, от „Луи Фош“ на улица „Фобур“ и от „Робъртс, Естрада и Джоунс“ на Пето Авеню в Ню Йорк. Масо явно имаше подробна информация за мерките им за съкращаване на разходите и съответно атакуваше всяка една. Срещу „Мейбъри“ бяха заведени искове по всевъзможни параграфи на международното корпоративно право.
Измъчен от всичко това, в края на краищата Стоктън бе предложил споразумение. Но разглезеният нехранимайко бе заявил, че не желае нищо друго, освен оставката на Стоктън, както и тази на Грегоар. „Иначе и двамата ще бъдете уволнени — се отбелязваше в писмения му отговор, — което би ме удовлетворило още повече“.
Пресата, разбира се, се наслаждаваше на скандала. Намираха си всевъзможни поводи да раздухат отново легендарната история за семейство Масо. За несметното им богатство, бижутата, замъка. И за необяснимото изчезване на Пиер Масо.
И всичко това още преди да се появи „Монфърт джуълс“.
Стоктън отново изруга мислено, когато се замисли с омраза за Хю Монфърт. Ненавиждаше го с всяка частица от съществото си. Тъкмо когато си мислеше, че най-сетне е успял да съсипе напълно надменния глупак, англичанинът отново бе надигнал нахалната си глава. Започваше от нулата и бе обявил пред целия свят, че неговата бижутерийна къща ще бъде това, което „Мейбъри-Масо“ „би трябвало да бъдат“. Точно така се бе изразил. И за да подчертае намеренията си, бе изнамерил старците Брант, както и Клодет Широн, и въобще цялата пасмина от магазините, а на всичкото отгоре и Софи Масо, за която се бил сгодил.