— Идеята не е лоша.
— А после се обади на съпругата. И на Монфърт. Кажи им да замълчат с новия си бизнес, ако не иска името на сина й да бъде окаляно.
Очите на Стоктън блеснаха.
— Не е зле, стари мошенико.
— И щом всичко се уреди, бездруго ще изплюем камъчето за аферата на Джуди — възбудено заяви Лазар.
Представи си лицето на Софи! Тази горделива кучка го бе уволнила. Щеше да изпита удоволствие от унижението й. И със сигурност щеше да се постарае да забие ножа дълбоко в раната.
— Ще свикаме пресконференция. Ще обявим, че затова уволняваме Джуди Дийн. Подробно ще обясним. Ще намерим служители, които ще дадат подробности за миналото й.
— Идеално. Да действаме. — Стоктън му кимна. Проклетникът можеше да се окаже и от полза все пак. — Незабавно се обади на Том Масо. Да видим как тези надути аристократи ще затанцуват по свирката ни.
Лазар докосна с устни върховете на пръстите си, сякаш опитваше вкуса на изключително вкусно блюдо.
— С удоволствие.
Том отново погледна двете статии, които бе отделил настрани. Първата бе в „Ню Йорк таймс“ и бе посветена на компанията „Монфърт джуълс“. Бяха публикували голяма снимка на две от бижутата от първата колекция. Брошка-русалка — злато, инкрустирано с дребни перлички по опашката, малки диаманти блестяха в косата, а очите бяха от черен кехлибар; имаше и колие — интересно бижу от много фини златни нишки, преплетени като паяжина, и един паяк от оникс, който стоеше в трапчинката на шията.
Беше уникално. Веднага ставаше ясно, че това са едни от най-добрите творби на двамата Брант. Не е за чудене, че пазарът бе полудял.
Новата компания на майка му жънеше невероятен успех. Въпреки проблемите си той бе горд с нея и го признаваше открито.
Колкото до Хю Монфърт, Том продължаваше да изпитва към него омерзение — или поне така се самоубеждаваше, въпреки че с времето звучеше все по-малко убедително. Докато репортерите душеха наоколо и пишеха какви ли не грозни измишльотини за майка му, подхвърляни от онзи глупак Грегоар Лазар, Хю и Софи запазваха мълчание.
Това бе достойно поведение на истински благородни хора. Което бе запушило устата на клеветниците.
Когато обаче Том заведе съдебен иск, Софи и Хю бяха излезли с кратко изявление пред пресата:
„Софи Масо и Хю Монфърт подкрепят Томас Масо в съдебния му иск срещу председателя на борда и главен изпълнителен директор на «Мейбъри». Като бивши ръководители на замесените компании сме възмутени от срива на продажбите и спада на цената на акциите, които съпровождат новото управление. Скъпите бижута не са бърза закуска“.
Стилно. Том познаваше донякъде начина на изразяване на Монфърт и беше убеден, че изявлението е писано от него.
Беше прекрасно премерен жест. Всички вестници го публикуваха.
Том направо си представяше как Стоктън скърца със зъби. Изкушаваше се да вдигне телефона, за да чуе гласа му. Но в крайна сметка събитията го увлякоха. Непрекъснато летеше до Ню Йорк и Лондон, за да се среща с адвокатите.
За пръв път в спокойния си и сигурен живот Томас Масо работеше усилено.
И най-странното бе, че му харесва.
Сега виждаше нещата все по-ясно. Беше се проявил като глупак; оставил се бе да го запленят с примамливо звучаща титла в компанията и бе предал пълния контрол другиму. И всичко това, защото… ами защото беше предубеден. И по детински глупав.
Бе искал майка му да остане каквато си е била винаги — просто мама; да си стои у дома, да се занимава с градината и да посреща гости. Бе искал тя да чака, за да може татко му — някой ден — да се върне у дома.
Том прокара длан през челото си. Да. Даваше си сметка, че именно той бе причината за катастрофата. И защо?
Защото съзнанието му все още пазеше картината на онази топла лятна привечер, когато татко му бе дошъл и го бе целунал за довиждане.
Искаше татко му да се върне.
И дълбоко в сърцето си все още се надяваше и го очакваше.
Софи бе променила всичко това — бе сложила край на представата, че нещата могат да бъдат такива, каквито са били в детството му. Именно затова Том се бе възпротивил толкова яростно. Майка му никога не бе ходила на работа, никога не бе излизала на делови срещи, нито на срещи с мъже. Защо да започва тъкмо сега?
Сега обаче бавно започваше да осъзнава мотивите й. Бе го направила заради него, а също и заради самата себе си. И той нямаше право да я вини.
За съвсем кратко време тя бе успяла да представи новото лице на марката, бе наела отлични служители и почти бе отбила атаките на чуждата компания, която искаше да погълне тяхната…
Поглъщане. Определено бе така. Сега го знаеше. И лично той, Том Масо, заедно с баба си им бе поднесъл тази вкусна хапка даром!