Бледите очи на Катрин се присвиха.
— Всичко е на Пиер, а не твое. Какво правя и къде живея, зависи от него.
— Мисля, че е време да свикнеш с едно нещо, бабо — студено я прекъсна Том. — Баща ми го няма. Сега аз съм господарят тук. Ако се съмняваш в това, обърни се към адвокатите си. — Обърна се и тръгна към вратата. — Желая ти приятен ден, бабо.
Кимна й от прага и излезе.
Четиридесет и осма глава
— Извинете, сър.
— Да, госпожо Пърси — отзова се Хю с леко раздразнение в гласа.
Едно от хубавите неща на това да основе собствена компания бе фактът, че можеше отново да назначи на работа Елизабет Пърси. Както сам бе отбелязал, и бездруго й плащаше, би било добре, ако върши и някаква работа, за да си заслужи заплатата.
Но имаше дни, в които изобщо не искаше да чува повече гласа й. „Монфърт джуълс“ се радваше на успех, но това имаше своята цена.
Хю работеше толкова усилено, че понякога губеше представа кой ден от седмицата е. Срещаше се с доставчици, летеше по целия свят, наемаше служители, осигуряваше разпространение за продукцията и разговаряше с анализаторите; дните му започваха в шест и свършваха в седем, като обикновено не му оставаше време за обяд.
Работният календар на Софи бе също толкова натоварен. Засега нямаха собствени представителни магазини, но тя работеше върху външния вид на щандовете им; занимаваше се с маркетинга — от сайтовете в интернет до рекламата в пресата. Освен това отговаряше за назначаването на представителните агенти и обсъждаше новите идеи с дизайнерите. Когато се събираха за вечеря, и двамата бяха безкрайно изтощени.
Но изпитваха също и огромно вълнение, защото още по-важна от всичко бе любовта им.
Сватбата бе само след три дни. Точно сега единственото, което Хю искаше, бе да си тръгне от офиса.
— Седем часът е, госпожо Пърси — предупредително каза той.
Нима тази жена не можеше да се оправи с телефонните обаждания? „О, стига, човече — наруга се сам, — станал си раздразнителен“.
— Да, сър. — В очите на Елизабет танцуваха весели пламъчета; тя помнеше времето, когато шефът й изобщо не искаше да си тръгва от офиса. — Важно е. Имате посетител, сър.
— Има ли уговорена среща?
— Ами, не точно…
— Тогава му кажи да си насрочи — сопна се Хю. — Прибирам се у дома.
— Сър, отвън е Том Масо.
Хю замълча за миг.
— Това шега ли е, госпожо Пърси?
— Разбира се, че не, сър. Да го поканя ли да влезе?
— Да! — погледна я Хю, все още изненадан. — Разбира се. А после можете да си тръгвате. Аз ще заключа офиса.
— Много добре, сър — отвърна невъзмутимата Елизабет.
Хю стана и заобиколи бюрото си; ако го очакваше грозна сцена, не искаше секретарката му да става свидетел. За щастие всички останали служители си бяха тръгнали. В стомаха си усети необичайно присвиване. Софи обичаше това момче. Хю не би изпитвал същите чувства към нея, ако това не бе така. Том обаче без съмнение го мразеше.
Монфърт бе свикнал да пренебрегва чуждото мнение. Сам определяше съдбата си, а останалите можеха да вървят по дяволите. В този случай обаче не разполагаше с подобен лукс.
Надяваше се, че в глупостта си хлапакът няма да предприеме физическа разправа…
Вратата се отвори. Елизабет Пърси ги представи хладно и сдържано:
— Господин Томас Масо, господин Монфърт.
— Благодаря — отвърна той и се обърна към Том: — Заповядай, седни. Или предпочиташ да отидем някъде другаде?
Младият Масо изглеждаше леко смутен; Хю не му подаде ръка. Може би щеше да откаже да я стисне.
— Тук е добре.
— Радвам се да те видя — започна Хю. — Хубаво е, че дойде.
Момчето сви рамене. Беше много млад и красив, отбеляза Монфърт, но в чертите му имаше много малко от Софи. Беше с тъмна коса и тъмни очи, слабо тяло; държеше се като човек, който е изгубил част от увереността си, но това вероятно бе част от съзряването.
— Трябваше да го направя. Ти ще се жениш за майка ми.
— Обичам я — тихо каза Хю. — Много. За мен тя е много скъпа и се надявам да ми дадеш възможност да ти докажа, че съм достоен за нея.
— В бизнеса сте били врагове с баща ми — отвърна Масо.
Хю забеляза, че младежът говори доста сдържано.
— Не бих го формулирал по този начин. Така се приписва личен характер на чисто делови въпрос. По времето, когато исках да превзема „Масо“, докато баща ти управляваше фирмата, двамата никога не сме разговаряли лично. Никога не съм го срещал, лично не се познаваме. И не изпитвам никаква лична омраза. — Стараеше се да се придържа към истината. — Виж, Том, ако мога да те наричам така…
Момчето кимна.
— Сигурен съм, че баща ти не е бил доволен от опитите ми да превзема компанията му. Казвал го е публично. Но в това нямаше нищо лично. Повтарям, двамата дори не се познавахме. „Дом Масо“ бе изгодна сделка за моята фирма и аз исках тази сделка. — Въздъхна. — Надявам се, че можеш да го разбереш. И следователно да го приемеш.