Разговаряха спокойно — незначителни новини за замъка и градините му, за Катрин и служителите от персонала — но зад тези наглед равни и обикновени реплики се усещаше да клокочат силни чувства; Софи не откъсваше очи от лицето на сина си, следеше всяка сенчица в неговите реакции. Беше превъзбудена от радост и задоволство и Хю си каза, че и последното парченце от пъзела е намерило мястото си.
— Къде ще се състои сватбата? — попита Том.
Хю погледна Софи. Единствената покана за събитието бе изпратена на Том — и в замъка, и на адреса в офиса му; но той явно дори не я бе отворил.
— В йезуитската църква на улица „Фарм“. Отец Сабен ще пристигне тук специално за венчавката.
— И колко гости ще има?
— Двама, като смятаме теб и свещеника — отвърна Хю.
Момчето примигна.
— Никакви гости ли?
— Никакви. Искахме всичко да е възможно в най-тесен кръг.
Том кимна. Започна да изпитва още по-голямо уважение към Хю.
— Не сме казали на никого и датата дори не е включена в църковния бюлетин. Надяваме се да избегнем вниманието на пресата.
— Ти нямаш ли роднини? — обърна се Том към Хю.
— Не поддържаме много близки отношения помежду си и мисля, че ще проявят разбиране. В моето семейство никога не са харесвали вдигането на излишен шум. В Англия има една стара поговорка, която казва, че името на един джентълмен може да се появи във вестника само три пъти — когато се роди, когато се ожени и когато почине.
Том се засмя.
— Харесва ми. — После добави с внезапен изблик на омраза: — Репортерите са зли хора. Ако знаехте колко много изгубих заради тях…
— Скъпи… — прекъсна го Софи.
— Извинете ме. — Том положи видимо усилие да се овладее; извърна поглед, отпи голяма глътка шампанско и си бодна от яребицата. — Разкошна е. Човек направо може да се изуми, че англичаните умеят да готвят.
— Нещо не е наред ли, Том?
Софи не се отказваше лесно. Но синът й само й се усмихна.
— Не, няма нищо — каза той. — И край с неприятните теми. Ще мислим само за сватбата ви. Къде ще заминете за медения месец?
— Няма да има меден месец — отвърна Хю. — Новата ни фирма е прекалено натоварена. Ще прекараме един дълъг уикенд в дома ми в Ирландия и се връщаме отново на работа във вторник.
Беше студено и сиво ноемврийско утро. Но за Софи това бе един от най-щастливите дни в живота й.
Беше отседнала в хотел предната вечер, тъй като според традицията Хю не биваше да вижда сватбената й рокля. Би донесло лош късмет, а като съпруга тя вече бе имала достатъчно такъв. Том не би могъл да й помогне в обличането, така че остана съвсем сама.
Бе се изкъпала и напарфюмирала леко. После изсуши косата си, сложи си нежно кремаво бельо от коприна и дантела и отиде до гардеробната на апартамента.
Там беше окачена роклята. Софи я погали нежно. Да, беше все така прелестна и прекрасна. Не се смяташе за суетна жена; но нямаше никакво съмнение, че днес ще бъде красива.
Но това бе най-малкото. Щеше да бъде щастлива. Най-сетне щеше да се наслади на истинската любов. И синът й щеше да бъде до нея.
В живота си Софи бе имала охолство и комфорт, но не и любов. Освен Том, бе получавала единствено дистанцираност, неодобрение и измяна.
Днес всичко щеше да се промени. Сега, в средата на жизнения й път, нейният истински живот щеше да започне отначало.
Бързо облече роклята; опитните й пръсти ловко наместиха всички кукички и копченца на гърба. Сложи съвсем лек грим и нагласи диадемата в косата си.
Това бе единственото й бижу. Никога повече нямаше да носи скъпоценност на „Масо“; нека Том ги подари на бъдещата си невеста. Но тази тиара бе специална. Много нежна изработка от леденосини аквамарини и диаманти, тя бе носена от лейди Джорджиана Монфърт, първата съпруга на Хю, в сватбения им ден.
Софи я докосна нежно. Прошепна кратка молитва за Джорджи. И за себе си. Но бе уверена, че всичко ще бъде наред. Жестът на Хю да й даде тиарата бе невероятен — това бе истинското му примиряване с паметта на първата му голяма любов. Софи се надяваше бракът им да бъде също така благословен, както този с Джорджи.
Би предпочела шест месеца с Хю, вместо седем години с Пиер. Но сега, по Божията воля, нямаше защо да прави подобен избор.
Беше на четиридесет години. Бе жизнена, красива. И имаше усещането, че целият й живот е бил едно дълго очакване на този миг.
Щеше да бъде съпруга, майка и успяла жена с кариера. Искаше точно това — най-сетне да получи признание за личните си качества, а не заради качеството си на нечия съпруга.