— Детето — промърмори той.
— Твоето дете. Бебче — нежно каза майка му. — И мое внуче. — В очите й напираха сълзи, но тя се усмихна. — То е част от теб и аз вече го обичам, Том. Бебето е най-хубавото нещо на света. Бременността на Джуди е прекрасна новина.
— Ти не си на себе си — каза той. Вгледа се в очите й, които блестяха от влага — тя се усмихваше и плачеше едновременно. — Прекалено много емоции в един ден са замаяли главата ти, мамо.
— Не — настоя тя. — Наистина е чудесно, миличък. Миналото си е минало. Мога да се сдобря с Джуди. Нека да знае, че я приемаме в семейството…
— Още не съм се съгласил да се оженя за нея.
— И никой не може да те принуди. — Софи отново тръгна напред. — Ако наистина смяташ, че животът ти с нея ще бъде непоносим, тогава не се жени. Но ако мислиш, че би могъл да се научиш да я обичаш, тогава трябва да опиташ. Да, би могъл и само да посещаваш детето си от време на време. Но децата растат по-щастливи в дом с двама родители, които ги обичат. И всяко дете се нуждае от баща си. — Тя замълча за миг. — Ти би трябвало да го знаеш най-добре.
Том кимна. Това го улучи право в сърцето.
Майка му беше права. Говореше не само с любов, но и много мъдро. Изведнъж сякаш погледна на всичко от нов ъгъл. Бременността на Джуди вече не бе само един неприятен факт — ставаше дума за неговото дете, неговото малко бебче…
Би могъл да се жертва за това. По-рано се възхищаваше на Джуди и бе възможно отново да изпита това чувство…
Но имаше и една огромна болка. Не я обичаше. И веднага, докато обмисляше евентуалното бъдеще с нея, той си даде абсолютно ясна сметка за чувствата си към Поли.
„Обичам Поли. Винаги съм я обичал — каза си горчиво, — но я отблъснах от себе си. Обърках връзката ни, обърках всичко в компанията «Масо», сбърках в отношенията си с майка ми…“
— Не знам дали съм готов да ставам баща.
— Никой не е готов предварително — каза Софи. — Повярвай ми.
— Може би. За какво се скарахте с Джуди? — попита отново той. — Разбираш, че сега трябва да знам.
Софи се поколеба.
— Ами… тя смяташе, че заемам твоето място в офиса — излъга тя. — Не намираше, че е редно да поема контрол над компанията, след като съм само една домакиня. Завиждаше ми, защото тя е професионалист, а аз просто наследих големия кабинет. — Както при всички лъжи и в тази имаше известна доза истина. — Аз мога да го преодолея. Сигурна съм, че и тя също ще го забрави.
Позволи си само още миг да изпита гняв заради това как Джуди щеше да тържествува: бе успяла да впримчи сина, след като се бе провалила с бащата! А Софи щеше да е принудена да й помогне…
„Този път обаче няма да й позволя да диктува действията ми — реши в себе си тя. — Не искам да й давам подобна власт“. Детето беше на Том. Тя щеше да го обича, както би обичала всяко негово бебче.
В крайна сметка Джуди може би щеше да се промени; едно дете променя всичко. И ако обича това дете, тя не би споменавала за дядо му. Щеше да е изключително странно. Софи замалко да се засмее на глас; та кога ли семейството й не е било странно?
— Само това ли е?
Том изглеждаше скептичен.
— Не мислиш ли, че е достатъчно? — Майка му погледна встрани. — Том, трябва да се прибереш още тази вечер. Поговори с Джуди. Двамата трябва да решите какво ще правите. Дори и да не се ожените, ще поискаш общо попечителство и ще й предложиш пълна финансова подкрепа, както и собствен апартамент в замъка.
Том се замисли за Поли… и за детето.
— Ще й предложа брак — каза той с измъчен вид. — Искам детето ми да познава баща си.
— Най-напред говори с нея. — Целуна го по бузата. — А аз ще се прибера, тъй като трябва да споделя с баба ти моите новини.
— Късмет.
Том се ухили.
— Трябва да го направя. И не бива да забравяме, че отношението й се дължи само на лоялността към сина й. Ще разбереш какво означава такава любов — скоро.
— Ще взема такси. Прибирам се направо вкъщи.
— Мисля, че така е най-добре. Обади ми се, след като обсъдите нещата.
Том прегърна майка си.
— Обичам те, мамо.
— И аз те обичам — каза Софи.
Сърцето й преливаше от щастие. Нямаше значение нито Катрин, нито Джуди Дийн. Детето й се бе върнало при нея. Знаеше, че с Том и Хю до себе си може да се изправи срещу всичко.
Четиридесет и девета глава
Джуди се наслаждаваше на момента. Най-сетне се бе случило. Един Масо й предлагаше всичко, което бе мечтала. Ръката си — фамилното си име. Гледаше Том трескаво, горчиво и тържествуващо едновременно.
— Джуди, моля те.
Той я умоляваше! Нещастният хлапак й се молеше! „Презирам го — мислеше си тя. — Той не е Пиер, само едно негово бледо и нищожно копие“.