А ето, че той се молеше да му бъде позволено да прекара остатъка от дните си в грижи за една зла и противна американка.
Почувства се наистина зле. Искаше просто да легне и да заспи, да се събуди отново в миналия си живот. Отново в Оксфорд, отново с Поли, преди да е започнало всичко това.
Но животът му щеше да продължи. И нямаше никакъв избор.
Джуди шофираше. За щастие пътуването обратно до града й бе станало като втора природа, защото мислите й бушуваха, също като стомаха. Не можеше да намери спокойствие от вълнение и злорадство; едва виждаше пътя пред себе си.
Защо не й бе хрумнало по-рано?
Нямаше начин да се омъжи за момчето. Никакъв шанс. Прекалено много приличаше на Пиер и същевременно се различаваше от него — евтино негово подобие, картонен силует. Отвращаваше я. Сега направо й се гадеше от мисълта да легне с него. Нямаше никаква мъжествена сила у него, никаква магия; само едно наперено хлапе, лесно за манипулиране.
Лесно за залъгване.
Отблъсна противните спомени, които нахлуха в главата й и я накараха да настръхне — как му се бе подмазвала, как го бе съблазнила само за да задържи интереса му — интереса на мъж, когото не можеше да понася. В началото Том наистина й приличаше на Пиер. По-късно обаче не можеше да си избие от главата, че е син на Софи — дете на жената, която мразеше, доказателството, крачещото и говорещо доказателство, че Пиер не бе предпочел нея…
Беше се превърнало в мания — болестно състояние — да не изгуби за втори път играта, да не позволи на Катрин и Софи да тържествуват над нея отново…
И това бе идеалното решение. Една бременност, заради която той би направил всичко. Тя натисна педала на газта. Най-сетне виждаше ясно изхода.
Край на Масо. Щом не можеше да има Пиер, любовта на живота й — Пиер, нейния бог, нейния крал, тя нямаше да има никого.
Но заради петнадесетте години копнеж, петнадесетте години страдание, заради съсипаната си кариера и разбитото си сърце…
Щяха да си платят. Щяха да платят скъпо и да продължат да плащат години наред. Щеше да ги разори. Да вървят по дяволите Монфърт и всички останали. Щеше да основе „Дом Дийн“, защо не! Всички велики династии започваха отнякъде.
Забави ход, когато влезе в натовареното движение. Човек трябваше да внимава в Париж, където шофьорите гледаха на червената светлина на светофара като на любезно предложение. Джуди се постара да се овладее. Умът й обаче бе съвсем бистър, пределно съсредоточен; изострен от омразата.
Щеше да изкопчи каквото може от Масо, от майката и от сина. А после щеше да се махне далеч от тях.
Стигна до улица „Де Клош“. Фасадите на сградите от осемнадесети век, които й бяха толкова добре познати, сега й се сториха тесни и застрашително надвиснали; копнееше да се махне от Париж, а може би и от Франция. Но след като бе прекарала толкова години в тази страна, тя се бе превърнала в част от нея. Освен това имаше още работа: да съсипе семейство Масо, да ги победи на тяхна територия.
Паркира на улицата и потърси ключа си в чантата; отдавна не бе идвала тук. Цветята в саксиите сигурно вече бяха изсъхнали. Опита се да си спомни дали е почистила хладилника, или щеше да я лъхне зловоние на разлагаща се храна.
Домакинстване. Не се бе занимавала с такова нещо отдавна. Разбира се, с новата си заплата можеше да си позволи нова къща в много по-хубав квартал. Но тя никога нямаше да се откаже от това място. Щеше да остане нейното убежище завинаги. То бе връзката й с Пиер; неоспоримото и явно доказателство, че той я бе обичал, че каквото и да казваха Софи и Катрин, тя не бе просто поредното му момиче.
Пиер й бе купил този апартамент. И когато погледнеше хладните сиви стени на сградата, Джуди виждаше любовта му.
Кимна на портиера във фоайето, който изобщо не вдигна глава от вестника си, и се качи в стария асансьор, който сякаш бе истински близнак на викторианската машинария в офиса. Той спря с тържествено полюляване на последния етаж и Джуди слезе. Разполагаше с мансардно жилище с две спални и собствена тераса на покрива; неведнъж се бе наслаждавала на чаша вино там привечер, докато наблюдаваше как слънцето потъва зад красивите покриви на града, замечтана за Пиер, за щастливо бъдеще…
Преметна чантата си през рамо и завъртя ключа в бравата. Подготви се да усети лъх на застоял въздух и бутна вратата, след което остави чантата си на пода в антрето.
Очите й се спряха на дивана във всекидневната.
И изпищя. Не спря да крещи още дълго.
Там седеше Пиер Масо. Той я погледна. И се усмихна.