Петдесета глава
— Тук е прекрасно — каза Наташа.
Огледа малкия и претъпкан с вещи апартамент. Беше в приземния етаж на жилищна сграда в парижкия Четиринадесети район. Почти без прозорци, само с едно малко остъклено отворче на нивото на тротоара; човек можеше да вижда единствено обувките на минувачите. Но беше с централно отопление и беше сухо; имаше си малка душ кабина с топла вода и тоалетна с работещо казанче; както и двойно легло със стоманена рамка, хладилник и лампа.
Но най-вече беше доста евтино. Пьотр го бе наел за неколкостотин долара за цяла година, без да им задават каквито и да било въпроси. Беше се представил на хазяина с пълното си име. Наташа, разбира се, записаха като Од Владеквич, френска гражданка. Тя се радваше, че я нарича „моята съпруга“.
— Истинска дупка. Няма да останем тук.
Тя знаеше, че не бива да спори с него.
Пьотр й подхвърли няколко франка.
— Иди на пазара и купи нещо за ядене. Постарай се да поговориш със собствениците на сергиите. Разкажи им, че току-що сме дошли в квартала от Финландия. Кажи им къде живеем. Оплачи се от апартамента.
— Но защо?
Наташа нервно въртеше кичури коса между пръстите си с добре поддържан маникюр. Напоследък Пьотр се държеше много странно. Излизаше посред нощ. Нямаше го часове наред, всеки ден. Не говореше с нея. Но после се връщаше, просваше я на леглото и я любеше страстно, зашеметяващо. Плашеше я, вълнуваше я и я объркваше; беше като наркотик за нея и тя бе пристрастена към него.
— Не задавай въпроси — нареди той. — Просто го направи.
И излезе.
Беше топъл и хубав пролетен ден. Бризът приятно подухваше, градът блестеше под лъчите на слънцето; удължените строги фасади на университета в Латинския квартал допадаха на вкуса му. Пьотр крачеше по улиците и очите му с удоволствие попиваха гледката. Всичко това му принадлежеше, мислеше си той; това бе съдбата му.
Вече не мечтаеше нито за Лондон, нито за Ню Йорк. Тези градове бяха вулгарни, под нивото му. Бе зърнал Париж и го пожела отведнъж, силно; пожела цяла Франция като своя любима. Тук жените без изключение бяха красиви и елегантни, храната — отлична, а кафенетата — ненадминати. Заслужаваха вниманието му.
Смени посоката. Щеше да иде до площад „Вандом“, любимото му място в този град. Величественият площад с огромната колона от времето на Наполеон по средата. Изцяло нов и вълнуващ свят; при това предлагаше и по-лесни начини да се основе една империя, отколкото през Наполеоновата епоха.
Но най-напред трябваше да заличи миналото…
Зави встрани, малко преди да стигне до площада. „Вандом“ бе истинският център на търговията с бижута в Париж, а в тесните странични улички и павирани алеи между къщите, които го заобикаляха, се намираха дребните занаятчии в този бизнес. Беше пренаселено от търговци на скъпоценности, които се помещаваха зад скромни и безлични наглед витрини; от продавачи на кожени изделия, часовникари, гравьори и шлифовчици на скъпоценни камъни. Това бяха предимно по-бедни бижутери, които не можеха да си позволят високия наем и луксозните витрини на самия площад „Вандом“. Пьотр проучва района цели два месеца, много дискретно. Носеше шапки и очила, идваше рано сутрин или късно нощем. Знаеше как да се слее с тълпата. Френският му вече бе съвършен.
И ето че го намери — магазинчето, което търсеше. Мърляво и западнало място, с лющеща се боя по вратите и зацапани прозорци откъм улицата. На дървената табелка бе изписано името на собственика — Жил Масо.
Бутна вратата. Малката камбанка се обади и докато чакаше, той огледа почти празните лавици, мръсотията по пода, прахоляка, който се бе наслоил по рафтовете, и се почувства възнаграден; чу ужасно бавни и провлачени стъпки и някой заслиза по дървената стълба в дъното на магазина.
Беше старецът. Залитна опасно на последното стъпало и Пьотр хукна да му помогне; стигна точно навреме и Жил Масо стисна силните му и жилави ръце.
— Мерси, мерси, младежо. — Старият глупак му се усмихна беззъбо. — Ти си добро момче, Пиер. А аз остарявам…
В това нямаше спор. Пьотр го вдигна и отвърна на усмивката му с добре изиграна топлота. Презираше слабостта у хората повече от всичко на света. Този изкуфял дъртак, който на всичкото отгоре беше и мръсен. Нямаше никакво достойнство в този дом, нито в магазина.
— Благодаря, скъпи чичо — каза той. — Радвам се да видя, че си добре. Къде е леля Матилда?
— Приготвя закуската. — Жил кимна с гордост. — Идваш тъкмо навреме. Тъкмо сега прави сладкишите. Трябва да се качиш и да закусиш с нас.
— За мен ще бъде удоволствие — искрено каза Пьотр.