Беше време. Защо да отлага? Винаги усещаше най-добрия момент за действие — и в случая този момент бе именно сега.
— Мадам Минет й беше на гости вчера.
— Така ли? — попита той заинтригувано. Минет, жената на хлебаря, бе най-голямата клюкарка в квартала. Когато не се хвалеше с внуците си, емигрирали в Квебек, тя разнищваше житията на съседите си. — Винаги е пълна с интересни новини, а леля има нужда от малко компания, нали така, чичо Жил?
— Разбира се, разбира се. Ти си много умен момък.
Пьотр наистина бе насърчил приятелството между двете жени. Важно бе всички да научат с подробности за завръщането на отдавна изгубения „племенник“ на Масо.
— Матилда й разказа всичко за теб и за твоята скъпа майчица… нямаме търпение да се запознаем с нея. — Жил грейна. — Толкова е хубаво да посрещнем момчето на Жан-Пол, след толкова години. Понеже си нямаме свои деца…
Последва Жил нагоре по стълбите към малкото жилище над магазина. Беше старо и красиво посвоему, макар и много западнало. Основната конструкция на тази сграда от седемнадесети век се крепеше от дебели дъбови греди, а дъбът заглушаваше дребните и неприятни шумове.
Пьотр затвори внимателно вратата след себе си. Възрастната жена се суетеше шумно в кухничката; чу изсвирването на чайника, когато водата кипна. Идеално. Отиде до прозореца; улицата бе пуста — разносвачите бяха потеглили по своите задачи, а още бе рано за работния ден.
Матилда се появи в стаята и се усмихна; взря се в лицето му през очилата си.
— Пиер! — викна дрезгаво. — Колко е хубаво, че си тук…
Пьотр пристъпи рязко напред и я удари в слепоочието. Точен удар, след който старицата се свлече безшумно на пода.
За миг Жил Масо се поколеба. Не можеше да разбере видяното. Умът се мъчеше да свърже отделните късчета. После погледна жена си на пода и отново се вторачи в Пьотр с ужас.
— Кой си ти? — извика с изтънял глас. А сетне: — Защо?
Пьотр сви рамене. Въпросът наистина беше повече от безсмислен. Когато старецът замахна немощно към него, той го бутна на земята, сетне го ритна в слабините, което остави сгърчената фигура без дъх. Чуваше се само приглушено стенание. Пьотр отиде в спалнята и се върна с възглавница; натисна я върху главата му и я задържа така няколко минути.
Най-накрая възрастният човек престана да мърда.
Слезе долу. В дъното на магазина бяха струпани стари чували, изядени от молци и мръсни, но използваеми. Натъпка телата в отделни чували и ги сви на топка; след като се вкочаняха, можеше да се забележи необичайното им положение.
Ключовете за колата на стареца висяха на ръждив пирон до мивката в кухнята. Пьотр спокойно свали чайника от котлона. После метна първия чувал през рамо, слезе внимателно по стълбите и излезе на уличката. Отвори вратата на реното; жената се побра в багажника, а стареца намести на задната седалка. Излезе внимателно на заден ход на улица „Лунет“.
После се отправи към мизерната си квартира. Най-хубавото нещо в сградата бе подземният паркинг. Бе го избрал с обичайното си внимание към детайлите и сега грижливата му подготовка щеше да даде резултат. Никой нямаше да го види как разтоварва двата трупа. И никой нямаше да го види как си тръгва.
— Но кои са те? — попита Наташа почти през сълзи.
Гледаше зашеметена как Пьотр оставя телата на леглото; мъжът изглеждаше измъчен, лицето му бе червено от нахлулата кръв, както и очите; жената бе просто вкочанена, с отпуснати черти на лицето. Знаеше, че той ги е убил. Но не я интересуваше. Гледаше го и усещаше как страстта я завладява още по-силно. Толкова много й вярваше, че бе готов да й покаже какво е направил, да сподели с нея всичко, на което бе способен. Тя беше негов партньор. Неговата жена.
Наташа се замисли за миг за Од с омраза. Пръстите й стиснаха ръкава на Пьотр. Никоя жена нямаше да бъде за него онова, което бе тя. Той бе я приел в живота си, единствено нея.
— Как можеш да питаш? — ухили се Пьотр. — Та това са девер ти и етърва ти…
Тя го зяпна, без да смее да каже нищо повече.
— Отстъпи назад — нареди й той. Измъкна малка кутия бензин от багажника на колата, заля двете тела и напръска леглото и лампата. — Иди до вратата. Не искаме нищо да полепне на хубавата ти рокля.
Тя се подчини.
— Излез оттук, пресечи улицата и ме чакай до кафене „Даржан“. Тръгвай.
Минута след това, застанала на един крак, все още вцепенена, тя го забеляза; Пьотр вървеше бързо и уверено; и се усмихваше. Наташа погледна към малкото прозорче на приземието — от него излизаше дим, черен и гъст.
— Обърни се — каза, без да я погледне. — Тръгни надолу по улицата. Продължавай, докато стигнеш до станцията на метрото. После се качи на влака и слез на гара Тюйлери. Там има един ресторант, „Ил грек“. Запазена е маса на името на Пиер Масо.