Петдесет и първа глава
— Добър вечер — каза Пиер.
Джуди залитна и се улови за дръжката на вратата. Уплаши се, че наистина може да припадне. Всяка частица в тялото й бе изпълнена с ужас и адреналин.
Чу се дрънчене на верига и мосю Кело, старецът, който живееше в съседния апартамент, открехна вратата си.
— Какво има? — свадливо попита той. — Какво е станало?
— Ни… нищо — заекна тя. — Видях един паяк… страх ме е от паяци.
— Време е да пораснеш — злобно избъбри старецът и тръшна вратата.
Тя пристъпи предпазливо в апартамента си.
— Не съм призрак — спокойно се обади Пиер.
Джуди се изчерви. Наистина, в един безумен миг и тази мисъл бе минала през ума й.
— Добре ли си?
Той кимна.
— Как влезе тук?
— Едва ли си мислила, че ще ти купя жилище и няма да си запазя ключ.
Сърцето й леко забави ускорения си ритъм, тя отвори широко очи и го огледа внимателно. Тялото му, което винаги е било слабо, сега бе направо кльощаво; беше само кожа и кости. Забеляза тъмни петна по кожата му.
— Трябва да те закарам в болница — каза тя.
— Не. Никаква болница. — Той поклати глава. — Ще се възстановя тук, при теб. Предполагам, че ще отнеме около седмица да възвърна силите си. Ти ще ме снабдяваш с всичко необходимо. — В тона му се долавяше съвсем явна заплаха. — И разбира се, ще бъдеш дискретна.
— Какво се е случило? Къде беше?
— Барчето с напитките ти е заключено.
— Ново е. — Чу собствения си глас, извинителен, покорен, копнеещ да изпълнява желанията му. Беше отново онази Джуди, каквато бе винаги с него. — Веднага ще го отворя…
— Пазиш ли още „Шато Лафит“ от шестдесет и осма?
„Слава богу“, помисли си тя. Бе го запазила. Пиер веднъж бе споменал за това вино и тя не искаше да се раздели с него. Дива радост замени страха й. Той! Наистина се бе върнал! И беше тук! При нея!
— Беше любимото ти вино. — Порови в едно чекмедже и намери малкия сребърен ключ. Думите се сипеха притеснено от устата й, докато нервно извади бутилката и я отвори. — Затова го запазих. Пиер, скъпи мой, чаках те да се прибереш у дома…
Той прие подадената чаша, вдъхна аромата й и отпи голяма глътка.
— Хубаво е — каза безстрастно.
Една-единствена дума. Но Джуди я почувства като непреодолимо силен копнеж. Каквото и да бе станало, сигурно бе много зловещо…
— Гладен съм. Донеси ми някаква храна. Филе миньон.
— Разбира се, скъпи.
Джуди побърза да грабне телефона. Веднага избра ресторант, който бе наблизо и на който можеше да разчита — „Шев руж“, в който често изпълняваха корпоративни поръчки за „Масо“. Поръча храна — няколко изискани аламинута — говеждо, салата от червено цвекло и портокали, крем карамел, петифури, шоколадови бонбони и кафе, като настоя всичко да пристигне за двадесет минути. След като получи уверенията им, затвори и се обърна към Пиер:
— Къде беше, мили мой? — попита плахо.
Искаше да го докосне, да го прегърне, но не се решаваше — страхуваше се от този мъж пред нея.
Той се взря някъде в далечината.
— Бях си у дома — каза само.
Един спомен, отдавна погребан, го бе повикал обратно.
Баща му, паднал на земята, в снега. Земята бе оголена под него. Странният цвят, който не му бе направил впечатление тогава; жълтеникавокафяв, обрулен от вятъра, груб и проблясващ…
И суетата, слабостта. Не и гордостта; Пиер Масо бе много горд човек, но смяташе гордостта си за напълно заслужена. Заслужена, защото всеки ден, от самото начало в стария магазин на Жил Масо, още от първия телефонен разговор с „Де Биърс“ бе печелил правото да се гордее. Гениалната му проницателност, абсолютната му безскрупулност бе предизвикала ревността на равните нему и страха на враговете. С годините бе съсипвал чужди кариери само с един замах. Бе разорявал доставчици. Докарал бе до банкрут конкурентите. А колкото до жените… направо ги бе запленил. Само за шестте първи месеца те бяха започнали да се тълпят на площад „Вандом“, а по-късно и на улица „Фобур“.
Светкавичното издигане на „Дом Масо“ бе изненада за всички, освен за него самия. И за Катрин.
Той се наслаждаваше на облагите от главоломния си успех. Хубава къща в началото, а после и замъка. Какво удоволствие му бе доставило да изпъди оттам френските благородници, за които той бе дом цели четиристотин години. Радваше се, от самото начало, на голям успех и сред жените; веднъж бе опитал и наркотици, но не му хареса загубата на контрол. Имаше най-бързите коли, най-скъпите костюми, най-преданите слуги. Харесваше му, че е осигурил високо положение в обществото за Катрин, безмерно величествена, по-богата от всяка френска херцогиня или италианска принцеса; тя живееше стерилния си живот, наблюдаваше го, хранеше се заедно с него, но не можеше да го докосва. Във всеотдайността й обаче имаше нещо варварско, което го забавляваше. И той я бе възнаградил, посвоему.