До деня, в който бе срещнал Софи Робъртс на плажа.
Мигновено бе разбрал, че трябва да я има; от нея струеше невинност и чистота. Тя, разбира се, се оказа и наивна, и лековерна, и прекалено религиозна; все глупави качества, но именно те я правеха подходяща за задачата, която щеше да й възложи. Беше добре дошло за него, че родителите й не се интересуват особено от нея и тя копнее да се отдели от тях; беше чудесно, че изпитва безкрайна благодарност към него; наистина, у нея бе дълбоко вкоренена буржоазната представа за брака и верността. И сега, както и в случая с Од, удоволствие му бе доставила реакцията на Катрин, когато ги запозна; но Софи, за огромна разлика от Од, притежаваше красота, грациозност и вроден стил.
Дори ако бе написал на лист хартия желанията си (по-скоро изискванията си) и ги бе превърнал в реалност с помощта на някаква магия, едва ли би се справил по-добре.
Успехът бе неговото предопределение. Всичко, което го подхранваше, идваше съвсем естествено.
И съвсем скоро след сватбата тя бе забременяла. На Пиер му бе неприятно пресиленото й старание да му достави удоволствие в леглото; у нея прекалено си личеше „доброто момиче“. Но нямаше никаква страст. За разлика от любовниците му, тя не изпитваше обожание, нито плам към него. Когато се роди синът им, той завинаги напусна леглото й.
Момчето го интересуваше чисто академично. Един наследник винаги бе нужен. Беше му приятно, че прилича на него. Понякога си играеше с детето и се радваше на физическата прилика между двама им — тогава погледът му омекваше. При работата си сред многото бе открил едно невероятно момиче — Джуди Дийн. Млада американка, абсолютно различна от жена му: амбициозна, настоятелна, дълбоко впечатляваща се от постиженията му в бизнеса; освен това бе изключително сексапилна и необуздана и превръщаше дните му в офиса в истинска наслада. След време й купи апартамент и си запази ключ. Част от другите жени постепенно отпаднаха от живота му. Поддържаше връзка само с една-две, освен с Джуди, тъй като един познавач винаги трябва да има разнообразие.
И тогава, в един момент си даде сметка, че животът му е тръгнал в установено русло. Разполагаше с богатство, със съпруга, с наследник, с „майка“, с положение в обществото, с любима държанка — всичко бе на мястото си. Само от време на време се появяваха някои жалки опити за превземане на компанията му, от които атаката на „Мейбъри“ бе най-досадна, но нищо сериозно.
И Пиер Масо започна да се отегчава.
Това бе слабото му място.
Той копнееше за вълнения. Проститутките бяха прекалено лесни, а наркотиците бяха под нивото му. Искаше да получи признание не за новата си самоличност, а заради миналото си. И може би заради това издигна на висок пост в компанията си човек, който не го заслужаваше.
Грегоар Лазар.
Лазар бе, в най-добрия случай, просто един посредствен мениджър. Пиер, уведомен за пределно скромните му успехи, го бе извикал в офиса си, за да го уволни, и то по унизителен начин, така че човекът да не може да си намери лесно другаде работа. В „Дом Масо“ не се получаваше втори шанс.
Но веднага щом го видя, промени намерението си. Поради една-единствена причина.
Само един поглед му бе достатъчен: Грегоар Лазар не бе французин.
Беше руснак.
Разбра го мигновено. По бледата кожа, която годините, прекарани под френското слънце, не бяха успели напълно да променят; по леко удължената форма на очите с ниски клепачи; по особения строг израз на лицето, който този мъж не бе успял да промени.
И воден от инстинкта си, докато Грегоар смутено му се представяше на отличен френски, Пиер му бе стиснал ръката и го бе погледнал право в очите:
— Привет, как дела?
Мъжът примигна. Но бързо се съвзе.
— У меня всьо харашо. Меня завут Григорий.
Пиер кимна; бе поискал да чуе името на човека и той се бе предал; отговори му на руски.
— Меня завут Пьотр — отвърна му Пиер. После отново мина на френски. О, да, той е французин, разбира се, но прекарал детството си в Мароко, а после няколко години и в Съветския съюз. — Не говоря за онези години — добави категорично.
Грегоар се поклони леко.
— Разбира се.
Но в очите му блестеше любопитство.
След тази среща Грегоар Лазар получи изненадващо повишение и малко по-късно стана заместник на Пиер. На Пиер му харесваше, че може да говори на руски с него, да пие водка и да хапва хайвер; знаеше, че Грегоар, по своя си подмолен начин, се е опитал да открие нещо повече за миналото му. Но следата бе изстинала; бе покрил дирите си много старателно.