— Заминавам за Париж — поясни. — Запазете ми стая в „Джордж Пети“. И, госпожо Пърси…
— Да, сър?
— Можете да си вземете почивка до края на деня.
— Моля? — не сдържа изненадата си обикновено невъзмутимата Елизабет. — Исках да кажа, извинете ме… едва осем и половина сутринта е…
— Знам. Но днес ще работя у дома. Имам нужда да обмисля някои неща на спокойствие. Има ли нещо спешно, някакви срещи, които не могат да се пренасрочат?
Тя бързо провери в компютъра си.
— Само вътрешни, в компанията.
— Тогава ги отменете.
— Разбира се, сър.
— Сигурно има какво да правите днес, нали?
Елизабет Пърси се усмихна. Колко типично за Хю Монфърт да си помисли, че ако някой не е на работа, значи няма да има какво да прави. Разбира се, че имаше. Щеше да се прибере у дома, да вземе душ, да се обади на Джак в банката и да правят секс като луди. Джак можеше да се измъкне за половин час. А след това би могла да излезе на покупки…
Свободен ден. Монфърт не й даваше и пет минути свободни. Все едно бе дошла Коледа.
— О, да, благодаря, господин Монфърт.
След минута той се появи пред вратата на кабинета си с куфарче в ръка.
— Ами, тогава… забавлявайте се.
— Довиждане, сър — изрече смаяната секретарка.
Какво ли, за бога, му е казал Луи Метре? Сякаш е спечелил от лотарията, мислеше си тя, докато шефът й напускаше офиса със същата решителна походка, с която бе влязъл. Огледа го с възхищение в гръб. Не, сигурно беше нещо по-хубаво от пари; парите никога не биха го измъкнали от офиса.
Е, какво пък. Тя се съсредоточи в своя си ден. Набра номера на банка „Барклис“ на улица „Хай Сейнт Кен“. Може би щеше да хване Джак между две срещи…
Хю подмина такситата. Беше хубав ден и реши да се поразходи. Лондон, въпреки задушливите изгорели автомобилни газове и тълпите зле облечени туристи, обикалящи магазините, все пак бе прекрасно място в края на пролетта. Небето бе ясносиньо и само няколко бели облачета се носеха от вятъра. Почувства някакъв необичаен прилив на енергия, не точно щастие, а по-скоро удовлетворение. Да, всичко най-сетне си идваше на мястото и той бе доволен от себе си. Беше като онова усещане в клуба, когато играеше шах и погледнеше дъската, за да види матиращия си удар само след няколко хода.
Физическото натоварване щеше да го успокои. Винаги когато преливаше от енергия, хубава или лоша, имаше навик да излиза на разходка. Когато се пенсионира, след около петнайсет години например, щеше да си вземе няколко кучета. Не прекарваше достатъчно време в Ирландия, за да се грижи за кучетата си там, а беше истинско кощунство човек да гледа кучета в Лондон.
Не, точно сега не можеше да си позволи да гледа куче. Нито да се обвързва по какъвто и да било начин, дори и да има желание. Просто пътуваше прекалено много.
Мисълта за Джорджиана изплува в съзнанието му. За пръв път не се опита да я изтласка дълбоко навътре в ъглите на съзнанието си. Понякога имаше нужда да си я спомня, иначе щеше да полудее. Работата го ангажираше през по-голямата част от времето, макар и не напълно. Днес бе чудесен ден. Прие мисълта за нея заедно с болката — напълно спокойно и с много любов.
Винаги бе имало много любов.
Съпругата му. Красавица, макар това да бе най-маловажното й качество. Всички казваха, че са идеалната двойка, старомодно традиционен светски съюз. Той бе по-малкият син на барон Монфърт, а тя — сестра на граф, стройна, грациозна, с много бяла кожа. Макар че нямаше да наследят титли и имения, и двамата разполагаха с достатъчно пари, за да живеят напълно комфортно. Определено щяха да им стигнат за къща в града, както и за имение в провинцията, за коне, както и за частни училища, където да изпратят всичките си красиви и възпитани деца. Тя беше и много интелигентна. Хю бе завършил „Кеймбридж“, а Джорджиана бе учила в Сорбоната; той се шегуваше, че е избрала френски университет само за да е по-различна. Сватбата им бе много бляскава — в малката провинциална църква в Алфристън се бяха събрали много аристократи, както и светски репортери. Всички очакваха да видят плода на подобно династично сродяване и правеха предположения кой ще бъде кръстник на наследника. Някой херцог или дори член на кралското семейство, може би.
Никой обаче не бе проникнал в чувствата на двамата. Хю изобщо не се интересуваше от „династичните планове“ и „подобаващия съюз“ между семействата им. За него не беше важно къде е завършила съпругата му, нито какви земи притежава семейството й в Шотландия. Интересуваше го само тя — мила, сексапилна, забавна. Безкрайно добра — винаги виждаше положителното у всеки.