Но и Грегоар не искаше да се рови прекалено надълбоко. Масо му бе осигурил първокласно място в компанията и достъп до трапезата на богатите.
Пиер си даваше сметка, че изпитва особено болезнено удоволствие от подозренията на този човек: искаше му се някой да знае как е дошъл от мрачните и студени земи на Изток и че е успял да създаде собствена империя в такъв световен град на модата като Париж.
Грегоар бе полезен като човек за мръсни поръчки, доверено лице и послушен лакей; играеше по свирката му, а той се стараеше понякога командите да са унизителни; Грегоар, като негов личен любимец, подобно на Катрин и на останалите му приближени, трябваше да знае кой е шефът.
След време се научи напълно да се доверява на Грегоар. Но не уважението, а презрението го караха да вярва, че е в безопасност с него. И си позволяваше да го дразни, като все по-често му говореше на руски, подхвърляше намеци, които само истински руснак би схванал.
И един ден, най-сетне, Грегоар бе дошъл при него.
— Нова находка — заяви той развълнувано. — Сибир. Диаманти. Стотици квадратни мили.
Пиер примигна.
— Какво? — Той преглеждаше внимателно новините всеки ден, а в телеграфа нямаше нищо подобно. — Това шега ли е?
— Не е шега. Открили са кимберлит в северните гори.
— И правителството е заграбило всичко?
Сега вече нямаше Съветски съюз, а Русия, но дали новият руски капитализъм би могъл да се справи с находка от подобна величина? Диамантите бяха един от основните източници на богатство. Цяла държава, Южна Африка, бе изградена на основата именно на диамантите.
Повече от всичко на света Пиер искаше да има собствени диамантени суровини. Беше зависим от доставките на „Де Биърс“, чувстваше се като слуга, подобно на всеки друг в бизнеса. Плащаше цената, която те определяха, безпрекословно. Имаше избор: или да приеме условията им, или да остане без камъни.
Липсата на контрол върху това звено от бизнеса му го подлудяваше. Чуждият монопол го отвращаваше. Представяше си какво би било да разполага със собствени мини — тази мисъл не му даваше мира. Само като си представеше, че именно той, Пиер Масо, който бе дошъл от… няма значение, това не е важно, казваше си сам. Но той заслужаваше всичко най-добро. Заслужаваше диамантените мини. Трябваше да ги има — и тогава кръгът щеше да се затвори. Пътуването му щеше да е свършило.
— Те не знаят.
Пиер спря да крачи из кабинета. Обърна се и бавно изгледа Грегоар Лазар. Този мъж може и да бе глупак, но сега бе приковал цялото му внимание.
— Тогава ти откъде знаеш?
— Все още поддържам контакти. — Лазар неведнъж се бе хвалил, че неговите приятели, гангстери до един, са му купили билета за Запада още когато Русия бе под комунистическо управление, а перестройката бе само занимавка за вестниците. — Някакви мужици намерили камък в земята, в нанос край реката. Продали го в едно миньорско градче за шепа долари. Бил е необработен камък.
Пиер преглътна.
— Някой шлифовал ли го е?
— Попаднал е в ръцете на братя Джиаперели в Милано. — Пиер кимна. Познаваше ги добре — Анджело и Джепето. Бяха потайни, но гениални в занаята; бяха известни с това, че се съгласяваха да шлифоват камъни, без да се интересуват от произхода им, което им бе спечелило истинско богатство в прането на съмнителни диаманти.
— Бил оранжев — продължи Лазар. — Бляскав, истински оранжев диамант, в овална форма и тегло осем карата. Чух, че изглеждал като прекрасен фин спесартит гранат.
Очите на Пиер блеснаха. Спесартитът бе любимият му камък — нюансите тръгваха от цвят на мандарина и стигаха до наситеността на огненочервен портокал. В него се съчетаваха топлината на огъня и студенината на диаманта, една овладяна страст. Никога не подаряваше спесартит на никоя от жените си. Това бе неговият личен камък и на пръста си, вместо наследствен пръстен с печат, Пиер носеше достоен за всяка музейна колекция изумителен спесартит, шлифован в овална форма и обкован от двайсет и четири каратово злато.
А колко по-хубаво би било вместо спесартит да има истински оранжев диамант. И какъв ли бе кимберлитът, който изтласкваше на повърхността на реката големи късове самородна руда!
Почувства непреодолимо силно желание да го притежава, което за миг го изненада. Но пък защо? Вярно, беше богат, но съвсем не на нивото, на което искаше да бъде. Властваше в Париж, но същевременно не бе и най-богатият човек във Франция, какво остава за света. В игралното поле на фамилиите Ротшилд и Гети той още не бе извоювал своето място…