Пиер затвори очи. Тя забеляза морави петна около клепачите му. Той вдъхна дълбоко, с наслада.
— Ще се нахраня — каза той.
Джуди му сервира на масата. Това бе най-странното хранене в живота й. Пиер отхапваше бавно, направо мъчително бавно; очевидно бе изнемощял от глад, но не искаше да бърза нито с една хапка.
Контролираше се перфектно. Това направо я съсипваше.
— Храната е приемлива — заяви той след известно време на пълно мълчание. — Ще им наредиш да носят закуски, обеди и вечери тук. Освен това вино, пресни сокове и кафе.
— Да, разбира се. Както кажеш, скъпи.
— Да оставят храната в коридора. Ще им плащаш с кредитната си карта.
Тя кимна.
— И естествено, ще напуснеш работа. Трябва да има причина да си седиш у дома и да поръчваш храна тук. — Махна с ръка. — Вероятно депресия.
— С удоволствие ще напусна. — На Джуди й идваше да закрещи от радост. — Мразя Пийт, а Грегоар мразя дори още повече…
Пиер я изгледа втренчено.
— Лазар? Не ми ли каза, че Софи го е уволнила?
— О, да, но Пийт Стоктън отново го назначи, за да демонстрира „приемственост“. — Джуди извади цигара и я запали; пръстите й трепереха и тя отиде към балкона. — Но нищо не се получи. Акциите ни потъват стремглаво. Нищо не помогна, нито уволнението на сина ти, нито отстраняването на Софи.
— И сега Грегоар е там?
— На работа е. Всеки ден.
— Промених решението си — обяви Пиер. — Ще се върнеш в офиса. Още сега. Намери досиетата на служителите. Искам да научиш всяка подробност за Лазар. Намери ми адреса му. Каква кола кара. — Блъсна стола си назад и стана. — Обади се веднага щом си готова. Действай бързо.
— Аз… да, тръгвам…
Джуди се колебаеше. Пиер щеше да остане сам, а тук имаше телевизор. Щеше да гледа новините. Щеше да узнае за нея и Том — ако вече не знаеше…
— Трябва да ти кажа нещо — започна тя.
— Не е важно. Това, което ти казвам, е по-важно.
— Не, важно е. — Сълзи замъглиха погледа й. Тя бе професионалист в поднасянето на информация, но сега нямаше и най-малка представа как да съобщи тази новина. — Трябва да разбереш, че мислех, че си мъртъв, мили мой…
Пиер се обърна. Очите му бяха като късчета лед.
— Предала ли си ме, Джуди? — попита с равен глас. — Това ли се каниш да ми съобщиш?
— Липсваше ми — изрече тя. — Толкова много… толкова дълго… всеки ден… а той страшно прилича на теб… аз… аз излизах с Том…
Пиер повдигна вежди.
— Всичко свърши вече! — Тя хлипаше истерично. — Свърши! Никога не е било сериозно…
— Спала си със сина ми?
Тонът му бе скован, аналитичен. Тя кимна смазана, ужасно засрамена.
— Можеш ли да ми простиш някога?
— За какво? — сви рамене той. — Виждам, че хлапакът е наследил моя вкус. — Тънка усмивка.
Джуди се почувства зле.
— Хайде, стига, никога не сме робували на буржоазни предразсъдъци — равно изрече Пиер. — Защо да ме е грижа?
Забеляза изражението й и добави по-нежно:
— Ти си моя, а не негова; винаги ще бъдеш моя.
— Добре. — Джуди изхлипа. — Добре…
— А сега върви — нареди й Пиер. — Поверил съм ти нещо важно. За мен е от голямо значение.
Тя не възрази. Най-страшното бе минало. Затвори вратата и излезе на улицата, за да вземе колата си.
Том гледаше през прозореца, докато колата на Джуди потегли по алеята, и вяло се запита къде ли отива. Замисли се дали да не се обади на майка си, но беше късно; тя беше с новия си съпруг — първата им нощ като младоженци…
Потръпна. Може и да бе постигнал крехко примирие с Монфърт, но все още не му се мислеше за това. Оставаше му Катрин, но още й бе ядосан; а и баба му никога не бе проявявала грижовност, от каквато се нуждаеше сега.
Сети се за Поли. Но не можеше, би било нелепо да й се обади сега. Не точно сега.
Главата му щеше да се пръсне. Толкова мисли се въртяха в ума му. Прекалено много неприятни емоции. Мразеше тази жена, която се канеше да става майка на детето му, това бе в основата на всичко. И тя беше права, колкото и ужасна да беше цялата ситуация, не можеше да направи нищо по въпроса. Тя щеше да го разори, а той бе готов да й плати каквото пожелае, само защото трябваше да запази детето си.
Заслиза по централното стълбище към първия етаж; пищните орнаменти и позлатените барелефни фигури на тавана го потискаха.
Майка му често се бе оплаквала от този позлатен лукс и сега разбираше защо. Мястото бе прекалено голямо за сам човек. Караше го да се чувства дребен и самотен.
Приближи се до масивния полиран парапет, който се плъзгаше в красива извивка надолу към фоайето. Източното мраморно стълбище слизаше цели четири етажа надолу. Зачуди се какво ли би направила Поли, ако беше тук… вероятно щеше да възседне парапета и да се пързулне надолу крещейки от възторг, високо, по детски…