Стоктън се ухили.
— Жалко все пак. Тя е готино маце…
— Всички знаем, че ти не си първият човек на този пост, който смята така.
Лазар се засмя грубо.
— Хайде, извикай я да се качи тук.
Той вдигна телефона.
— Джуди, обажда се Грегоар. Би ли се качила в кабинета на Пийт, ако обичаш?
Стоктън не изпитваше угризения от факта, че Джуди Дийн е негов съюзник; и тя беше от играчите, които се водят само от собствената си изгода, както впрочем и всички останали в джунглата на бизнеса. Освен това последните два пъти, когато бе уволнявал някого — Хю и Том — нещата съвсем не бяха протекли според плана му. Той бе грубиян по природа и когато налагаше властта си над дребните хора, винаги се чувстваше по-силен.
Искаше да види как онази коравосърдечна малка мръсница ще се срине пред очите му. Щеше да й даде да разбере, че тайната й ще бъде разгласена. Така че нямаше да може просто да го отреже и да избяга у дома при своя прекрасен принц.
С Джуди Дийн бе свършено и той искаше да бъде свидетел на увехналата й опашка…
На вратата се почука.
— Влез — каза той.
Ето я и нея. Изглеждаше добре, може би леко разтревожена.
— Здравей, Пийт, здравей, Грегоар — каза тя.
— Джуди, трябва да ти кажа нещо.
— Аз също. Напускам — отвърна тя мигновено, с ведра усмивка.
Стоктън се задави.
— Какво?
Нямаше как това да се случи за трети път, нали така? Той смяташе, че Джуди Дийн е венчана за тази работа.
— Чу ме. — Джуди вирна чипото си носле. — И докато още не съм свършила, престани да ядеш. Тези пластове сланина са направо противни.
— Хей! Почакай малко! — ревна Стоктън. — Извикахме те тук, за да те уволним!
— Недей да се вълнуваш толкова, Пийт, ти си човек със застрашено здраве, толкова си затлъстял. Има опасност да получиш сърдечен удар — с престорено загрижен глас го контрира тя. — И недей да размахваш ръце, на никого не му е приятно да вижда петната от пот под мишниците ти.
Откъм Лазар се чу задавено сумтене. Стоктън се обърна към него вбесен.
— Млъкни, по дяволите! Проклета кучка! Спала си с бащата и със сина. Ще го обявим по националната телевизия.
Джуди сви рамене.
— Какво ти влиза в работата? Поне не се е налагало да плащам на някого, за да спи с мен, Пийт. Сбогом, Грегоар; ти си най-лошият мениджър на света и пълен нещастник във всичко, но поне не смърдиш като Пийт. Сбогом, нещастници!
Тя се завъртя на токчетата си и излезе навън засмяна.
По-късно същата вечер Стоктън седеше в апартамента си в „Крийон“ и се питаше къде се е объркало всичко. Изпитваше тревожен дискомфорт. Мечтата му бе пропаднала. Монфърт, онзи проклет негодник, направо бе затрупан с пари, а акциите на „Мейбъри“ падаха главоломно. Искаше да се отърве от собствения си голям портфейл акции, но след аферата „Енрон“ онези бюрократи от Капитолия бяха сложили край на възможността корпоративни служители да продават.
Стоктън потрепери. Какво щеше да стане, ако компанията се провали?
Което бе напълно възможно. Бижутерството е много мъгляв бизнес. Можеше да забрави за него. Всичко опираше до стойността на дизайна, както беше при модните къщи или парфюмите. Като се изключи самият запас от скъпоценни камъни, ако „Дом Масо“ или, още по-зле, „Мейбъри“ изгубеше запазената си марка, тогава компанията оставаше без стойност. Нямаше средно положение, както казваха в Бруклин.
Съжали, че онази кучка Софи бе отмъкнала всичките му водещи дизайнери. Беше постъпил глупаво. Трябваше да ги обвърже с толкова здрави договори, че да не могат да мръднат никога. Да ги разори, ако се опитат да го надхитрят.
Да ги разори…
Огледа пищно обзаведения си апартамент в „Крийон“, с кокетно балконче към площад „Конкорд“. По дяволите… ами ако изгубеше парите си… Какво от състоянието му не беше вложено в акции на „Мейбъри“?
Вече нямаше да може да отсяда в такива хотели. Край с лимузините. Щеше да изгуби и Клаудия — тя щеше да избяга от него по-бързо и от проститутка, след като са й платили. Не можеше да каже, че я обича, но беше свикнал с нея.
Телефонът звънна.
— Лазар, къде си, по дяволите, проклет мързеливец?
— Не е Грегоар Лазар. Обажда се Том Масо.
— И какво, по дяволите, искаш?
— Имам предложение за теб.
— Изобщо не ми е до теб.
Том не се разколеба.
— Ще станеш много богат и ще се отървеш от главоболията с „Дом Масо“.
Стоктън замълча.
— Добре — обади се най-сетне. — Слушам.
— Трябва да говорим лично. Във фоайето съм. Да се кача ли в апартамента ти?
Пийт стисна здраво слушалката.
— Разбира се — каза задъхано. — Защо не, по дяволите.