— Благодаря ти за документите — продължи Пиер. Запъти се към спалнята, където имаше нови мъжки костюми, приготвени в дрешника й. — Трябваха ми. Искам да приключа с този човек.
— Да приключиш с него ли? — прошепна Джуди.
— Да. — Той се обърна към нея и посочи към белезите по тялото си. — Ще му се отплатя за тези неща. Уволнението не е достатъчно. Трябва да лежи в затвора за неправомерно облагодетелстване. Ще се погрижа това да бъде най-страшният затвор във Франция. Надявам се някой да го намушка в ребрата с парче стъкло. Заслужил си го е.
Джуди въздъхна; дишаше накъсано, но едва не й се зави свят от облекчение.
— Няма нужда, няма да се наложи — каза тя. — Бил е убит.
Пиер престана да се рови в костюмите.
— Какво?
— Бил е убит тази вечер. В апартамента си… намерили са го изкормен… стомахът му е бил разпран. — Тя пребледня силно. — Като на риба.
Той я изгледа втренчено и попита:
— Сериозно ли говориш?
— Съобщиха го по новините.
Пиер въздъхна; раменете му леко се отпуснаха.
— Значи се е отървал от отмъщението ми. Исках да го видя опозорен и унищожен.
— Но не буквално?
— Разбира се, че не буквално, глупачето ми. — Приближи се до нея и я погали по главата; Джуди вдъхна уханието на кожата му, меко като коприна от маслото за вана. — Аз не съм убиец.
Тя се съвзе.
— Знам — задъхано промълви Джуди.
Пиер я целуна леко покровителствено по устните.
— Хайде в леглото. Зажаднял съм не само за храна. А след това ще ти разкажа и останалата част от историята. Какво се случи в Сибир. И ще разбереш защо мразех Грегоар.
— Да — съгласи се тя. Желанието, отдавна заспало, почти забравено, внезапно разтърси цялото й тяло. Напрежението и стресът от последната година се стопиха магически; Пиер беше жив, беше при нея, докосваше я… беше неин, а не на Софи… само неин… — О, да, да, мили…
Пиер я хвана за ръка и я поведе към леглото. „Жени — мислеше си с презрение той, — всички са глупачки; толкова е лесно да бъдат подведени; винаги вярват на онова, което им се иска да е истина“.
Спомняше си, че когато бе по-млада, неговата предпочитана любовница Джуди Дийн бе особено пламенна и предана, интелигентна и независима. Сега всичко това бе изчезнало; безпогрешно различаваше белезите на алчност, страх, маниакалност. Напълно беше загубила качествата си.
Но така или иначе още му беше полезна и щеше да му свърши добра работа. Засега.
Най-малкото, щеше да му е нужно алиби.
— Шампанско? — предложи Пиер.
Джуди кимна и той щедро сипа от златистата течност в кристалната й чаша, където виното се разпени леко. Да, определено я одобряваше и макар личността й да бе променена, за съжаление към по-лошо, американката все още бе ценна. Беше се вкопчила в него със зъби и нокти, беше изключително страстна и изобретателна; а освен това му осигуряваше нужното прикритие.
Храната също бе отлична. Спомняше си, че Джуди умее да пазарува умело; винаги бе имала чудесен вкус за храна и за луксозни стоки. Докато се налагаше да се крие на улица „Де Клош“, Пиер бе доволен, че може да се наслаждава на стилен живот.
— Добра реколта — отбеляза той. Шампанското беше „Перие Жуе“ от хиляда деветстотин седемдесет и четвърта година, а за основното ястие бе приготвено сухо червено вино „Мутон-Ротшилд“. Предястието бе от козе сирене и питка с карамелизиран лук със салата от зеле и рукола — леко горчивият й вкус отлично допълваше сладостта на лука; следваше вкусна пържола с яйце и пюре от спанак; а за десерт имаше торта без брашно с тъмен шоколад и джинджифилов сладолед. О, Господи — не че вярваше в Господ — каква храна само предлагаха във Франция!
Беше копнял за това, за полагащото му се по рождение; беше си го представял и ето че го имаше. Пиер не се съмняваше нито за миг; ярката звезда на съдбата му оставаше високо в небосклона. Лазар бе мъртъв, ужасна смърт.
Скоро „Дом Масо“ отново щеше да му принадлежи; щеше да се настани в замъка; съпругата и синът му щяха да му се подчиняват…
— Щеше да ми разкажеш, скъпи — подкани го Джуди. — Ако се чувстваш добре, разбира се…
— Да. — Пиер си придаде любвеобилно изражение и бе възнаграден с усмивка на обожание. Отпи от виното, за да прикрие презрението си. — Заслужаваш да узнаеш. Мисля, че ти казах как Лазар ми обеща, че ще ми бъде верен… ще се погрижи за бизнеса.
Тя кимна.
— Онзи ден преди много години заминах за Русия. Оставих всичко. Всичко. Семейството си. Имението си, богатството си. Всичко. И теб… — Той погали с пръст бузата й; неволно Джуди потръпна от страх. Пиер я изгледа и продължи. — Накратко. Ще пропусна… — Щеше да й представи редактираната версия. — Разполагах с документи… карти на една местност в Сибир, където Грегоар ми каза, че са открили кимберлит. Спомняш си, че в юношеските си години съм бил в Русия и говоря добре езика, нали?