Джуди кимна, устните й бяха полуразтворени. Следеше внимателно историята, също като Лазар.
— Отпътувах към онзи район. Беше много студено, дори и през лятото; толкова далеч на север се занимават предимно с добив на нефт. Има разни миньорски градчета. — Той замълча. — Барове. Потърсих един, който бях посещавал някога… много отдавна. Още си беше там. Собственикът е старец на име Пьотр. — Усмихна се иронично. — Не ме позна.
— А хората, с които трябваше да се срещнеш?
Пиер си отряза парченце от козето сирене; беше превъзходно. Наслади му се бавно и продължи.
— Обадих им се да се срещнем в бара. Заведоха ме на мястото с един джип… Имаха пушки. — Сви рамене. — В новата Русия това е нормално, както знаеш. След падането на комунизма навсякъде цари беззаконие.
— А откри ли кимберлит?
— О, да. — Пиер се усмихна студено. — Видях буци от суровата руда, които проблясваха под снега по земята. Излязох от джипа и се наведох да взема една. Тогава главатарят на групата ме удари по тила, изглежда, с приклада на пушката.
Джуди притисна длан до устата си.
— Завързаха ми очите и са ме откарали на север — макар че тогава не знаех това. После ме захвърлили в килия в някакъв стар и изоставен затвор. Пребиваха ме редовно.
— Но защо?
Той побутваше пържолата в чинията си. Дори когато го описваше така сбито, очевидно му бе трудно да сдържа яростта си. Хапна миниатюрно парченце от вкусното месо и се постара да го дъвче бавно. Не биваше отново да губи контрол.
— Грегоар им беше платил — каза той.
— Но ти имаше повече пари. Много повече…
— Не ги интересуваха парите. Главатарят на бандата беше братовчед на Лазар. Било му е платено да ме убие, а не да ме държи в плен.
— Грегоар… но как… братовчед в Сибир?
— Истинското му име е Григорий Михайлович. Роден е в Русия, а не във Франция. И е запазил връзките си в подземния свят там. — Пиер сви рамене. — Вината е моя, че не го прецених добре. Но понеже той беше толкова некадърен мениджър… реших, че едва ли има някакви способности. Успя да ме заблуди.
Джуди се мъчеше да осмисли чутото.
— Но теб те нямаше цели седем години! Дори близо осем.
— И през цялото това време изобщо не съм видял слънцето, нито за миг.
Тя се ужаси.
— Как не си полудял…
Той вдигна глава.
— Не съм слабак. Аз оцелявам. По-низшите от мен не могат да ме погубят.
— Защо просто не са те застреляли?
Пиер се поколеба. Въпросът го върна в онази тъмна дупка, към която не искаше да се връща; ежедневните побои, изтезанията с нож, плъховете…
— Държаха ме за развлечение — отвърна бавно той.
— Как се измъкна?
— Съсредоточих усилията си върху един от пазачите. Най-бедният от всички; закъсняваше, беше небрежен, докато е на смяна. — Пиер сви устни. — Обещавах му несметни богатства и накрая той ми повярва. Тайно ми носеше храна, докато здравето ми се подобри достатъчно, за да пътувам; остави ми на скрито място дрехи и ботуши. Най-накрая една нощ ми донесе и пушка. Казваше се Михаил. — Отклони очи. — Застреляхме бандитите след вечеря, докато се бяха натъркаляли пияни край огъня.
Той спести подробностите. Спомняше си този момент с пределна яснота; помнеше удоволствието, което бе изпитал, когато се бе прицелил и бе стрелял няколко пъти в корема на всеки от мъжете, така че да умират в мъки поне няколко часа, жестоки часове, в които щяха да са безпомощни и ужасени.
— А когато свършихме с тях, застрелях Михаил.
— Но защо? — прошепна Джуди. В тона й се долавяше ужас. Не бе докоснала храната си.
— Как мислиш? — Сви рамене с досада. — Седем години не бях зървал слънцето… И знаеш ли какво ме крепеше през това време?
Тя поклати глава.
— Юлий Цезар — отвърна Пиер. — Бил е пленен от пирати, които го отвлекли в леговището си и го държали там заради откуп. Той се зарекъл, че ще се върне и ще ги разпъне на кръст до един. Откупът бил платен и те го освободили. След година се върнал, издирил ги един по един и ги приковал към кръста. — Очите му блестяха. — Аз нямах кръст. Но — продължи той бавно — се справих както мога.
Джуди потръпна.
— Как избяга? Бил си насред Сибир…
— Пътувах на юг, после на запад. Разбойниците имаха малко провизии, пари. Взех всичко. Пътуването беше много опасно. — Усмихна се. — Но успях. Щом минах на Запад, пътувах на стоп.
— Но само едно телефонно обаждане стигаше, можеше да изпратим частния самолет…