— Не разбираш ли? — Този път усмивката му бе по-искрена. — Не исках никой да знае, че съм жив. Не и преди да съм се подготвил. Когато се върнех, вече нямаше да съм жертвата. Щях да поема контрола над всичко.
Наля почти до горе чашите с червеното вино; ярките пламъци на огъня, който пращеше в камината, проблеснаха и виното грейна в наситен рубинен цвят. Пиер предложи на Джуди да вдигнат тост.
— А сега, скъпа моя, вече приключихме с миналото — каза той. — Време е да продължим към бъдещето.
Джуди чукна леко чашата си в неговата и се опита да изпита леко облекчение.
— За бъдещето — каза тя.
Петдесет и трета глава
Самолетът се снижи и започна да кръжи над Париж; крилото леко се наклони и от мястото си в първа класа Софи зърна Лувъра и стъклената пирамида пред него, която проблясваше под лъчите на зимното слънце. Усмихна се: красив град.
Естествено, щастието, което изпитваше в момента, правеше всичко красиво. Сигурно това бе причината.
Хю, който седеше до нея, стисна ръката й.
— Прекрасно — каза той. — Надявам се Том да е сигурен какво прави.
— Мисля, че е така — отвърна тя с майчина гордост.
— Тогава не мога да му се сърдя, че именно той е измислил плана. Естествено, исках лично аз да се разправя със Стоктън. Но той е навредил на твоето семейство повече, отколкото на мен.
— Том е истински мъж. — Не можеше да скрие удоволствието в гласа си. — Променил се е; не е предишното момче. Справедливо е сам да си върне онова, което му беше отнето. Разбира се, ти би могъл да му помогнеш, но той иска да се бори сам за правото си.
— Не знам защо аз не се сетих за това. — Хю оценяваше високо плана. — Направо гениално хрумване — да го заслепи, използвайки собствената му алчност. Вместо да се мъчи да намери някакво сложно решение на проблема, Том просто разсече гордиевия възел.
Софи целуна продължително съпруга си по устните. Тялото й все още тръпнеше от страстта, която бяха споделили тази сутрин. Беше й странно какво може да предизвика сексът — отпускаше я, помагаше й да се разтовари от стреса и тревогите. Тялото й бе гъвкаво, като след няколко часа прекарани под грижите на масажист.
— За мен важното е, че той иска и ние да сме там. Иска да споделим тържеството му.
— А след това ще се върнеш ли в „Дом Масо“?
Софи се изненада.
— Разбира се, че не. Сега съм Монфърт. Нима си забравил, скъпи, че половината компания е моя?
Той се засмя.
— Ще ми бъде трудно да забравя, тъй като ми го напомняш по пет пъти на ден.
Тя се изчерви.
— Имам предвид, че не съм просто твоя съпруга…
Хю погали ръката й.
— Скъпа, знаех колко си способна още когато се оженихме; сега мисля, че си направо великолепна. Няма какво да ми доказваш. Аз не съм Пиер.
— И слава богу — каза Софи и се засмя, заради красотата на мига.
— Господин Стоктън.
Икономът — както Пийт предположи заради лъскавия му костюм и всички останали аксесоари — се поклони съвсем леко, доколкото му позволяваше границата на вежливостта.
— Бихте ли били така добър да заповядате в Дъбовата библиотека, моля. Господин Масо и останалите господа вече ви очакват. — Английският му бе безукорен, с едва забележим акцент.
Когато получеше своите милиони като обезщетение, щеше да си наеме такъв лакей, зарече се Стоктън.
— Разбира се — съгласи се отзивчиво. Постара се да събере малко повечко самоувереност. Вярно, това място си беше истински замък, но какво толкова, той предпочиташе стъклото и хрома на своето имение в Бел Еър. — Защо просто не кажеш „библиотеката“?
— Защото в замъка има три библиотеки, сър. Дъбовата, която е на партера, е най-малката. Бихте ли ме последвали…
Пийт се помъчи да му отвърне подобаващо, но не намери думи. Все едно, да върви по дяволите. Човекът бе просто слуга. Да вървят по дяволите и Франция, и Монфърт, и Масо, и всички останали. Той щеше да прибере трите си милиона акции и да се върне у дома. И ако ще, никога повече да не види никого от тази проклета жабарска нация, толкова по-добре.
Икономът отвори тежката врата на библиотеката. Беше тапицирана със зелено сукно и Стоктън започваше да добива някаква бегла представа за богатството на този хлапак. Залата бе с площ поне стотина квадратни метра и всички стени бяха заети от пода до тавана с етажерки, пълни със старинни книги, всички томове бяха с кожени подвързии и надписи със златни букви. Каменните плочи на пода бяха покрити с персийски килим, в камината гореше буен огън, макар да бе едва единадесет часът преди обяд, а всички мебели сякаш бяха излезли от първокласен музей.
В средата на залата имаше дълга дъбова маса. От едната й страна бяха подредени четири махагонови стола, а от другата — само един. Масо и трима мъже бяха застанали отсреща. Разпозна единия адвокат — онзи стар глупак Едуард Фош. Но другите двама не познаваше. Явно също бяха адвокати. Стоктън се приближи наперено към Масо и му стисна ръка.